Картата като удължител на пениса

Като чух тези дни как депутатите от Атака размахвали депутатски карти в самолета, и се сетих за едни мои стари истории.

Не искам да вкарвам Волен Сидеров и колегите му в контекста на моите сексуални комплекси – чул съм, че и други депутати обичат да размахват карти за щяло и нещяло. Освен това сме и в различни категории. Ние, простосмъртните, имаме нещо, което се нарича с три букви, по-интелигентните имат пениси, а депутатите очевидно имат фалоси. Като антични статуи.

Та просто се сетих за младежките ми пориви и аз да размахвам карта.

В началото просто си ги мерихме – като деца още. Като нямаше какво да правим,  се скривахме на някое скришно място и се разкопчавахме

Трябва да призная, че от това мерене не излизах с високо самочувствие. Имаше един Рашо дето ни биеше всички. Успокоявах се по-късно, че такива съмнения има почти всеки мъж – имал ги е и Скот Фитцджералд, което старателно е описано от Хемингуей в „Безкраен празник”. Ърнест утешава своя комплексиран приятел, дава пример с древногръцките статуи, пояснява каква е ролята на ракурса т.е. има оптическа измама, когато един мъж си гледа члена отгоре и т.н.

Само че в онези времена къде да намеря приятел като Хемингуей и тревогите ми продължаваха. Поне до момента, в който получих първата си служебна карта.

Започнах работа в Комитета за Радио и Телевизия. Всеки служител на Комитета получаваше пропуск-книжка, облечена в истинска червена кожа. Отгоре пишеше със златни букви „Министерски съвет”.

И като ме обзе едно желание да си размахам картата някъде.

Най-напред я използвах задължително в кръчмите. Като дойдеше време да плащам, вадех заедно с парите от джоба и картата, която оставях небрежно на масата. След което сметката винаги беше точна и ме изпращаха учтиво.

Някои път се налагаше да покажа картата и преди сметката – когато очевидно ме удряха в грамажа или ми наливаха разредена водка. И винаги имаше ефект. Една колежка използва картата, за да й долеят още олио и оцет в салатата от пресни краставици. След което търкалцата просто заплуваха в чинията.

Ех, в онези времена номерът с червената карта вървеше безотказно.

Научих се да си вадя картата и преди лягане с някоя девойка – изпразвах джобовете си на нощното шкафче - уж да не ми се изсипят стотинките.  И се оказа, че ефектът е като при сервитьорите. Това сложи край и на комплексите ми. Не ми трябваше никакъв Хемингуей, картата беше свършила работата.

Скоро разбрах обаче, че има карти и карти.

С една кола колеги трябваше да влезем в граничната зона при Петрич – тогава трябваха специални гранични листове, нещо с нашите не беше в ред, размахвахме червените си журналистически карти, но резултат никакъв. Тогава един колега, не беше даже журналист, се приближи до патрула, извади някаква карта на ластик и всички козируваха.

Тогава разбрах, че има други, по-важни карти.

Колегата уж беше последната дупка на кавала в службата, но още на другия ден всички започнаха да го поздравяват отдалече. Особено колежките.

По онова време взехме да си вадим и визитни картички. Тогава нямаше голям избор на модели и всички си приличаха. Отнякъде обаче ни попадна визитката на нашия тогавашен началник Иван Славков – скромна, но много стилна, правена в Италия. Имахме приятел, който се занимаваше с печат, занесохме му я и го попитахме дали може да направи същата с нашите имена. Човекът призна, че няма такава хубава хартия, но шрифтът, цветовете и всичко останало ще ги направи. Ментето се получи.

И трябва да ви кажа, че имаше случаи, когато подавайки визитката си на някои по-специални хора, те с учудване възкликваха: „Ама картичката ви е същата като на другаря Славков!”
Свенливо навеждах глава, намеквайки ...

Свързани новини: