Страсбургският съд - начин на употреба

Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) получи неочаквано клеймо през последните седмици. Заклеймен беше като поредния фалшив месия, обещал на българското общество светло бъдеще и след това попарил справедливите му надежди за правосъдие. Нещо като царя, който ни обеща едни неща за след 800 дни, а, след като тупурдията премина и прахът се уталожи, останаха само безкрайните съдебни саги за царските имоти. Така и Европейския съд. Обеща, че ще ни даде правосъдие, а днес, вместо решения по подадените жалби, получаваме писма от по едно изречение, които без никакви обяснения ни информират, че жалбата ни е изхвърлена. Като капак на всичко, оказва се, че в Европейския съд са командировани български съдии да подпомагат процедурата там. Което веднага засилва подозрението, че и този съд вече е опорочен и от него нищо добро не може да се очаква.   Все пак, преди да махнем с ръка и да го отпишем, може би е добре да се върнем обратно във времето и да помислим сериозно, какви са реалистичните очаквания, които можем да имаме към ЕСПЧ.   За начало, какво представлява този съд?   Най-краткият отговор е: уникален експеримент. И то на два пъти. Експеримент при създаването му преди петдесет години, когато за първи път в историята е създаден международен съд с правомощия да разглежда индивидуални жалби. И втори, още по сериозен експеримент - с радикалното му разширяване през 90-те години. Разширяване не просто с присъединяване на много нови държави, а с държави, в които безспорно липсва върховенство на закона. Като се започне с Турция през 1990 г. и се завърши с Русия през 1998 г. Разширяване, направено с идеята, че този съд ще им помогне именно да изградят липсващото върховенство на закона.   Как изглежда този експеримент през призмата на подадените жалби. В началото на 80-те години в съда пристигат общо около 400 жалби годишно. През първите години на 90-те те са вече около 2 000 годишно. В края на 90-те броят на жалбите започва да надхвърля 12 000 годишно, като продължава бързо да нараства и към 2007 г. броят на подадените жалби само за една година е вече 41 хиляди. През 2009 г. те вече стигат 61 000, а последните две години са над 65 000 годишно. Всички тези жалби трябва да бъдат разгледани от 47 съдии, колкото са съдиите по силата на международния договор, с който е създаден съдът. Повече от очевидно е, че 47 съдии не могат да прочетат, анализират и решат 65 хиляди дела годишно. За да се справи, съдът разчита на голям брой юристи, които четат, анализират и подготвят резюмета по делата. С нарастването на броя на жалбите през годините, непрекъснато нарастваше и броят на тези юристи.   Стремителното разрастване на работата на съда постави въпроса за неговото реформиране като основен приоритет. На този проблем през последните години бяха посветени стотици срещи, кръгли маси, конференции и публикации. А ключов елемент за неговото разрешаване е осмислянето как си представяме основната функция на съда.   Да дава правосъдие в индивидуални случаи, или да формулира основните принципи и стандарти, като за прилагането им се разчита основно на вътрешните правни системи. И какъв е реалистичният баланс между тези двете функции? Въпрос, особено съществен за новоприетите страни, където основните проблеми не са толкова във формулирането на принципи и стандарти, а в тяхното реално приложение.   По дизайн, Европейският съд няма дискреционни права да приема или отказва да приема жалби за разглеждане. Той трябва да прецени всяка жалба, и, ако тя отговаря на изискванията, да я разгледа. Което означава, че той може да управлява броя на делата, които разглежда, чрез предприемането на различни организационни мерки, увеличаване на подпомагащите юристи и подобряване на процедурите, или чрез начина, по който дефинира основните права. Подобряването на процедурите до голяма степен вече е изчерпано като възможности, а увеличаването на юристите е изцяло в ръцете на държавите-членки. А мнозинството от тези държави нямат желание да увеличават финансовите ресурси на съда и съответно - неговото продължаващо разрастване. За този отказ, освен очевидния интерес на много държави да намалят активността на съда и осъдителните решения срещу себе си, има и разумен аргумент.   Международното правосъдие е възможно най-скъпият вариант за предоставяне на правосъдие. Далеч по-добре е допълнителните ресурси за подобряване на правосъдието и защита на основните права да се влагат на национално ниво. Всичко това засили аргументите, че съдът в настоящия му вид няма как да просъществува и е необходима радикална промяна. Промяна, която да премахне задължението на съда да разглежда всяка жалба.   Как би изглеждала една такава дискреционна система?   Пример за такъв подход е Върховният съд на САЩ, най-старата институция в света с правомощия да прилага основни права. Във Върховния съд на САЩ годишно се подават около 7700 жалби, по които той постановява около 70 мотивирани решения. Или с други думи, по същество се разглеждат по-малко от 10 % от жалбите.   Как се отхвърлят всички останали жалби, по които няма решение? Със съобщение, че съдът не е допуснал жалбата за разглеждане.   Как се взима това решение? С гласуване на закрито заседание на съда, в което, за да бъде допусната за разглеждане една жалба, трябва да събере четири съдийски гласа. Ако само трима съдии считат, че една жалба има нужда да се разгледа и по нея да се постанови решение, тя не се разглежда. Разбира се, има разписани критерии - преодоляване на противоречива съдебна практика, съществено отклонение от съдебно процесуалните правила, решаване на принципно важен правен въпрос или отмяна на съдебно решение, което е в пряко противоречие с практиката на Върховния съд. Тези критерии, обаче, по никакъв начин не променят факта, че решението да се приеме или да не се приеме за разглеждане една жалба, е изцяло дискреционно и немотивирано.   Ако се върнем към Европейския съд и погледнем статистиката за изминалата година, ще видим че разликата в принципния подход, задължението на ЕСПЧ да разглежда всяка жалба и дискреционното приемане за раглеждане на жалби от Върховния съд на САЩ, има съществено отражение в общия брой на делата и решенията. Количествените разлики в населението на САЩ и държавите от Съвета на Европа са около 2,5 пъти в полза на Съвета на Европа.   Докато под юрисдикцията на Върховния съд на САЩ има близо 320 милиона души, за Европейския съд този брой е над 800 милиона. Относителният брой на жалбите пред ЕСПЧ, обаче, е значително по-висок от два пъти и половина повече. На годишна база подадените жалби са над 65 хиляди (срещу 7700). Значителна е и разликата в броя на мотивираните решения. През изминалата 2013 г., която бележи сериозен ръст в броя на разгледаните дела, от общо разгледани 90 000 жалби, 80 хиляди са отхвърлени от един съдия, без мотиви, а приблизително 10 000 са мотивираните решения. От тях към 9 000 са решенията за допустимост и 1000 са решенията по същество. С други думи, грубо за около 90% от жалбите има немотивиран отказ да бъдат разгледани, и по около 10 % има мотиви за окончателното решение. Едно интересно съвпадение със съотношението на мотивирани и немотивирани решения на Върховния съд на САЩ.   Това съвпадение на процента на немотивирани откази и мотивирани решения не е единствената индикация, че всъщност и в практиката на Европейския съд има сериозен елемент на дискреция. Нещо, което далеч не се появява за първи път през изминалата година. Винаги в историята на съда, а преди това - и на Комисията по правата на човека, повече от 90 % от жалбите са били обявявани за недопустими през някаква процедура без мотиви, която се променяше през годините. Комисията отказваше да регистрира жалби, след това немотивираните откази се постановяваха от тричленен съдебен състав. Възможностите за взимане на такива решения бяха засилени с последните изменения на Конвенцията и въвеждането на възможност решение за недопустимост без мотиви да се взема от едноличен съдия. Това, както и организационните промени, рязко увеличиха капацитета на съда да разглежда жалбите, натрупани през годините, и доведе до съществения брой на отхвърлени по този начин жалби през изминалата година.   Което ни връща към началния въпрос. Означава ли всичко това, че на практика съдът се обезсмисля? Означава ли засилването на дискреционния елемент в отхвърлянето на жалбите отстъпление от първоначалното "обещание" за правосъдие. Според мен, не. Непредубеденият отговор на въпроса какво може реалистично да очакваме от един международен съд с юрисдикция върху повече от 800 милиона души, е доста очевиден. Той може да бъде източник на право, да дефинира стандартите по отношение на основните права, гарантирани по Конвенцията, и в много ограничена степен - да бъде правораздаваща институция, която гарантира правосъдие в индивидуални случаи. А разочарованието от съда, от това, че отказва да правораздава по всеки отделен случай, е по-скоро оценка за нас самите. За разочарованието ни от националното ни правосъдие и готовността ни да повярваме, че ще намерим готово решение някъде другаде, а не в целенасоченото усилие да подобрим правораздаването в България.   Как тогава трябва да оценяваме работата на съда, и изключена ли е изобщо такава оценка там, където има дискреционен елемент?   Разбира се, че не, но всеки един анализ и критика трябва да бъде съобразен с работата на съда като цяло. Това, че една жалба е отхвърлена без мотиви, само по себе си не може да бъде проблем и основание за критика. Анализът би трябвало да стъпи в много по-голяма степен върху проблемите, които една жалба, или дори поредица от жалби повдигат, правото, което е засегнато, тежестта на засягане, системността на проблема, включително и наличието на противоречива национална практика и академична дискусия по въпроса, всичко това разбира се, преценено през съществуващата съдебна практика на ЕСПЧ.   Приоритетността на правата също е вече елемент от практиката на съда и съответно ще бъде и елемент от анализа на работата на съда. Успоредно със засилването на процедурата за отхвърляне на жалби от един съдия, съдът обяви приоритети при разглеждането на жалби от гледна точка на значимостта на засегнатото право. Приоритетно ще бъдат разглеждани дела, свързани с правото на живот, забраната за нечовешко третиране, личната свобода, политическите права. Най-нисък приоритет ще имат жалби свързани с правото на собственост и спазването на процесуалните правила, където най-често проблемите са свързани с прилагането или неприлагането на вътрешното право. Нещо, което този съд по дефиниция няма правомощия да прави, но, независимо от това, точно тази проблематика е най-масовият проблем, повдиган в жалбите до съда.   Или, с други думи, Страсбургският съд ще се фокусира повече върху дефинирането на основните стандарти в областта на защитата на правата и ще ограничава правоприлагащите си функции. И в тази му роля той ще продължи да бъде съюзник за изграждането на върховенство на закона, ако знаем как да го използваме разумно.   _______________________________________   *Адвокат Йонко Грозев е един от водещите български адвокати, занимаващи се със защита на основните права и свободи. Той е завел и спечелил редица дела в Европейския съд за правата на човека, свързани със забраната на мъченията,свободата на словото,изповеданието и сдружаването.   Статията е препечатана от сайта "Правен свят". Тя е своеобразен отговор на статията на друг изявен български адвокат Михаил Екимджиев "Кой ще пази правата ни от Европейския съд по правата на човека?" , отново публикувана за първи път в сайта "Правен свят".

Прочети цялата новина

Свързани новини: