Гнeвът в Босна и етническите лъжи на лидерите

Миналата седмица в Босна и Херцеговина горяха градове. Всичко започна в Тузла - град, където живеят предимно мюсюлмани. Протестът след това се разпростря в столицата Сараево и Зеница, но също и в Мостар - дом на голяма част от хърватското население, и в Баня Лука - столица на сръбската част на Босна. Хиляди разгневени протестиращи окупираха и подпалиха държавни сгради. Въпреки че ситуацията след това се успокои, във въздуха все още се усеща напрежение.

Събитията породиха конспиративни теории (например, че сръбските управляващи са организирали протестите, за да отстранят от власт босненското ръководство), но те трябва да бъдат пренебрегнати, защото е ясно, че каквото и да се прокрадва отзад, то отчаянието на протестиращите е истинско. Някои се изкушиха да перифразират известната фраза на Мао Цзедун: има хаос в Босна, положението е чудесно!

Защо? Защото исканията на протестиращите са възможно най-прости - работа, възможност за приличен живот и край на корупцията, но те мобилизираха хората в Босна, една държава, която в последните десетилетия бе станала синоним на безжалостно етническо прочистване.

Досега единствените масови протести в Босна и останалите бивши югославски републики бяха на религиозна или етническа основа. В средата на 2013 г. два обществени протеста бяха организирани в Хърватия - държава в дълбока икономическа криза, с висока безработица и дълбоко чувство на отчаяние: профсъюзите се опитваха да организират митинг в подкрепа на правата на работещите, докато десни националисти започнаха протестни прояви срещу употребата на кирилица на обществени сгради в градове със сръбско малцинство. Първата инициатива събра 200-ина души на площад в Загреб; втората мобилизира стотици хиляди, както и предишен протест срещу гейбраковете.

Хърватия изобщо не е изключение: от Балканите до Скандинавия, от САЩ до Израел, от Централна Африка до Индия се задава ново Средновековие с разрастващи се етнически и религиозни страсти, а ценностите на Просвещението изчезват. Тези страсти се спотайват отзад през цялото време, но това, което е ново, е тяхното направо безсрамно излагане.

Така че какво да правим? Преобладаващата част от либералите ни казват, че когато основните демократични ценности са под заплаха от етнически или религиозни фундаменталисти, всички ние трябва да се обединим зад либерално-демократичния дневен ред на културна толерантност, да спасим каквото може да бъде спасено и да оставим настрана мечтите за по-радикална социална промяна. Нашата задача, ни се казва, е ясна: трябва да изберем между либералната свобода и фундаменталисткия гнет.

Когато обаче триумфиращо ни задават въпроси (чисто реторично), като “Искате ли жените да бъдат изключени от обществения живот?” или “Искате ли всеки критик на религията да бъде наказван със смърт?”, това, което трябва да ни направи подозрителни, е голямата очевидност на отговора. Проблемът е, че подобен опростенчески либерален универсализъм отдавна е изгубил своята невинност. Конфликтът между либералната прекалена толерантност и фундаментализма е в крайна сметка фалшив конфликт - порочен кръг от два полюса, генериращи и приемащи се един друг.

Това, което Макс Хоркхаймер каза за фашизма и капитализма през 30-те години на миналия век (че онези, които не искат да критикуват капитализма, трябва да замълчат и за фашизма), трябва да бъде приложено и към днешния фундаментализъм: онези, които не искат да говорят критично за либералната демокрация, трябва също така да замълчат и за религиозния фундаментализъм.

Реагирайки на определението за марксизъм като “исляма на 20-и век”, Жан-Пиер Тагиев писа, че ислямът се оказва, че е “марксизъм на 21-и век”, продължаващ, ...

Свързани новини: