Една по-агресивна външна политика на Германия

Украинската криза е важна сама по себе си, но поведението, което предизвика от страна на Германия, е може би по-важно.

Берлин критикува директно президента на Украйна заради отказа му от засилване на отношенията с Европейския съюз и репресиите спрямо украинците, които протестираха срещу неговото решение. Критикувайки президента Виктор Янукович, Берлин критикува и Русия, отражение на дръзката външна политика на Германия напоследък.

След края на Втората световна война /1939-1945/ Германия води относително пасивна външна политика. През последната седмица обаче Берлин изглежда призна необходимостта от драстична промяна. Германските лидери, включително канцлерът Ангела Меркел, президентът Йоахим Гаук, министрите на отбраната и на външните работи Урсула фон дер Лайен и Франк-Валтер Щайнмайер, призоваха за нова рамка, която противоречи на сдържаността, към която Германия толкова дълго се придържаше. Те искат Германия да играе по-голяма роля в международен план, с повече ангажименти извън границите си, политически и военни.

За Берлин обявяването на този стратегически обрат на високо равнище идва на фона на водовъртеж от геополитически течения. Като фактически лидер на Европейския съюз Германия трябва да се бори с и да предотврати бавния упадък на европейския проект. Тя трябва да се приспособи към политиката на САЩ за намаляване на глобалните ангажименти и трябва да се справя с комплексните, необходими и опасни отношения с Русия. Сдържаната външна политика не е подходяща за справяне със ситуацията, в която сега се намира Германия. Ако тя не предприеме действия, то кой ще го направи? И ако някой друг го стори, ще бъде ли в интерес на Германия? Последният въпрос е може би най-интригуващият.

Подобна реконфигурация показва, че Германия има собствени национални интереси, които вероятно се различават от тези на нейните партньори. За повечето държави това би било съвсем очевиден факт. За Германия обаче това е радикална позиция предвид опита й от Втората световна война. Тя се въздържаше да заяви силна външната си политика и да отстоява националните си интереси, за да не съживи страховете от германската агресия и германския национализъм. Германците вероятно са решили, че вече не могат да стоят на тази позиция, а защитаването на националните интереси не носи рисковете от миналото.

Обявяването на промяната в момент, когато стратегическата позиция на Украйна между Русия и Европа продължава да е водеща новина, не е случайно. Макар че моментът беше благоприятен за Германия, не трябва да се приписва твърде голямо значение на самата Украйна, особено от германска гледна точка. Това не означава, че Украйна трябва да бъде напълно пренебрегната. Като гранична страна между Европейския полуостров и Русия, нейното бъдеще има потенциално значение за Германия - ако не сега, то в бъдеще, когато могат да възникнат неочаквани регионални реалности.

Украйна е необходима граница на Русия, но има малка стойност, за която и да е съвременна сила, която няма злонамерени планове срещу Русия. Тя е един от входовете към сърцевината на Русия. Ако враждебна сила окупира Украйна, това би застрашило националната сигурност на Русия. Но обратното не е вярно: Украйна не е първостепенен път от Русия към Европа (Втората световна война е голямо изключение), защото Карпатите обезкуражават всякакви планове за инвазия. Така че, освен ако Германия не планира нова война срещу Русия, а тя не планира, Украйна има малко значение за Европа и Германия.

Същото е валидно и в областта на икономиката. Украйна е важна за Русия, по-специално заради транспортирането на енергия към Европа. Но извън преноса на енергия Украйна не е толкова важна за Европа. Всъщност, от всичко казано за отношенията на Украйна с ЕС, така и не стана ясно защо съюзът направи това толкова спорен въпрос. ЕС изнемогва под тежестта на огромната безработица в Южна Европа, несигурността на Източна Европа относно значението на това да е част от на европейската банкова система и валутния съюз и задълбочаващия се политически разрив между Франция и Германия. Шансовете Украйна да бъде присъединена към организация, която вече включва Гърция, Кипър и други крехки икономики, са толкова малки, че да се мисли обратното би било нерационално. Фактът, че Украйна не влиза в блока прави германската политика трудна за разгадаване.

Разбира се, някои европейски държави имат по-голям интерес в Украйна от други, най-вече тези от сферата на влияние на бившия Съветски съюз. За Полша и балтийските държави Русия остава големия геополитически враг по начин, който Западна Европа не може да разбере напълно. Тези относително малки и нови членове не могат да принудят големите държави в ЕС да се ангажират с план за действие, който би отишъл твърде далеч в провокирането на Русия, но все пак могат да настояват останалите държави-членки да предприемат по-премерени действия.

По време на Оранжевата революция, водените от САЩ западни сили открито финансираха опозиционните групи в бившите съветски държави, заплашвайки стратегическите интереси на Русия до такава степен, че тя в крайна сметка трябваше да нападне Грузия, за да покаже последствията от западната намеса. През последния месец Германия се държи по подобен начин, макар и в по-малка степен. Тя оказва относително малка финансова и реторична помощ за опозиционните групи, което може да подразни Русия, без да предизвиква непосредствено влошаване на отношенията с нея.

През изминалото десетилетие Германия не можеше да си позволи да се отчужди от Русия, което според Берлин можеше да реши някои от проблемите на Германия. Тя беше надежден доставчик на сравнително евтина енергия, беше потенциален източник на евтина работна ръка и потенциален пазар за германските износители, търсещи алтернативи на европейските пазари, които са в стагнация.

В дипломатически план Москва можеше да се превърне в близък съюзник и стратегически партньор, тъй като някогашните съюзници изглеждаха все по-враждебни към Германия. Отношенията със САЩ бяха обтегнати, след като Берлин отказа да вземе участие в американската инвазия в Ирак през 2003 г., а подкрепата на канцлера Ангела Меркел за политика на строги икономии в целия ЕС обтегнаха връзките на Германия с Южна Европа и Франция.

Реалността, обаче е различна. Между Германия и Русия има сходство, но в най-добрия случай то е несъвършено. Русия, която никога не е била индустриализирана като Германия и много други страни, се надява да извлече печалба от високите цени на суровините. При президента Владимир Путин, Москва става все по-автократична и започва политическа и икономическа офанзива в Централна и Източна Европа.

Това противоречи на стратегическите цели на Германия. Най-важното за Берлин е да запази икономическата си сила, която е силно зависима от износа. Европейската икономическа криза разколеба потреблението в ЕС, което накара Берлин да търси нови пазари за износ по-далеч. Макар че някои индустрии имаха известен успех в Китай и САЩ, Германия не успя да се отърси от огромната си зависимост от европейските пазари като основна дестинация за нейните стоки. Поради това единственият възможен ход за Германия е запазване и евентуално съживяване на зоната за свободна търговия в Европа.

Възраждането на Русия в Централна Европа притеснява членовете на ЕС в този регион. На повърхността германците са готови да живеят с това възраждане, макар че то заплашва блока с разпад. Полша, Чехия и Словакия са важни звена в германската снабдителна верига в промишлеността и източник на относително евтина квалифицирана работна ръка. Берлин стои категорично на позицията, че те трябва да останат в германската сфера на влияние.

Тези проблеми не са нови, но досега Германия беше ограничена във възможностите за установяване на твърди граници с Москва. Берлин смяташе, че зависимостта от руската енергия е уязвимост, от която Русия можеше да се възползва, ако пожелаеше. Освен това Германия беше притеснена и от способността на Русия да изтръгва Централна Европа от контрола на ЕС. В най-лошия сценарий Германия щеше се озове в свят на фрагментирана Европа, отдалечени САЩ и враждебна Русия.

Фактът, че Германия активно подкрепяше опозиционни групи в Украйна, особено при липсата на належаща стратегическа необходимост от това, е знак, че нещо се е променило в сметките на Берлин спрямо Русия. Германското правителство изглежда смята, че Русия се е изправила пред големи предизвикателства у дома; позицията й в Европа е по-слаба отколкото изглежда; рискът от спиране на енергийните доставки е минимален; няма дългосрочни икономически ползи от икономическо партньорство с Русия отвъд търговията с енергия. Последната точка не може да бъде надценявана. Русия ще остане най-важният доставчик на енергия за Европа и макар зависимостта да е двустранна, Европа е най-големият потребител на енергия от Русия, Германия ще гарантира, че потокът на енергия няма да бъде прекъснат.

Тъй като САЩ са все по-зависими от баланса на силите във външната си политика, разчитайки все повече на регионалните играчи да се справят със заплахите, Берлин вече не може да се осланя на дългосрочните гаранции за сигурност на САЩ, които бяха отличителна марка на европейската отбрана от 1945 г. Заради отслабващата роля на НАТО и предизвикателствата от очертаващата се все по-нестабилна Русия Германия прави първа стъпка към създаването на нова национална и регионална рамка за сигурност.

Изявленията на Германия за нова, по-твърда външна политика, която разчита повече на армията, са свързани не само с опасения относно Русия или САЩ. Германия приема, че единствената й възможност е да сплоти Европа, но както показаха последните шест години, тя има ограничен успех на икономическия фронт. ЕС е икономически субект, но икономиката от свързващ елемент се превърна в центробежна сила. Ако не бъде въведено нещо ново в европейския експеримент, той може да се провали.

Според Германия единството на ЕС изисква нови добавянето на ново измерение, което досега беше извадено от връзките й с блока - военно-политическите отношения. Съжителството с Русия ще се хареса на страните в Централна Европа, а поемането на по-активна роля в чужбина ще сближи Берлин с Париж. Намеците на Германия за разширяване на международните си военни операции, най-вече в Африка, е ясен знак към Франция, която последователно изразяваше желание за по-голямо военно и политическо партньорство с Германия.

Важно е да се отбележи, че сближаването между Германия и Франция в краткосрочен план може да създаде напрежение между тях в дългосрочен. Срещата между британския министър-председател Дейвид Камерън и френския президент Франсоа Оланд напомни, че макар Великобритания и Франция да имат коренно различни виждания за ЕС, те се смятат за партньори във военната област и, което е по-важно, за противовес на Германия.

Германия, разбира се, не е в позиция за предприемане на военни действия. Тя е в позиция да създаде подобна възможност по смътен начин и така да събере политически сили, които временно да задържат нещата. Берлин трябва да спечели време, особено в Централна Европа, където Унгария пое по независим курс и е внимателно наблюдавана от другите. Тъй като САЩ не желаят да се замесват, Германия трябва или да бъде противовес, или да живее с последствията.

На пръв поглед действията на Германия са объркани и нетипични, но стават по-разумни, когато се вземе предвид, че Берлин търси други инструменти за запазване на целостта на ЕС, преценявайки Русия по нов начин. Засега съобщенията на Германия за промяна в политика се приемат положително, главно извън Германия, но натискът един по-силен и уверен Берлин да упражнява контрол върху европейския континент и глобалната сцена отново ще излезе на преден план. Засега обаче Меркел няма избор.

Прочети цялата новина

Свързани новини: