„Максуда“ – нежеланото циганско гето на Варна

„Тука е гето и никога няма да се оправи! Идват и дават пари за изборите, после – нищо!“, с горчивина казва мъж, 56 г., от „Максуда“, главната ромска махала на Варна. Гетото се намира близо до два от моловете на морската ни столица и младежите, облечени в най-хубавите си дрехи, които отиват да обикалят магазините с маркови дънки, парфюми и ботуши, се разминават с хората от махалата, натоварили на допотопните си колички купчини с картони, тенекиени кутии, обувки и дрехи, намерени в контейнерите за смет.

Кои са основните цигански групи, които населяват „Максуда“? Каква е тяхната идентичност и как те виждат отношенията си с българското макрообщество? Възможна ли е интеграцията? – Това са някои от въпросите в този текст. Публикацията се основава на теренна социологическа работа на автора в „Максуда“ с наблюдение и свободни интервюта с жители на махалата, социални работници и общински служители[1].

1. Микрогеографията на „Максуда“

За българите „Максуда“ е обобщено понятие за главната циганска махала в града, но за нейните обитатели тя се състои от отделни махали, които имат донякъде различна идентичност. Циганският квартал е на юг от автогарата и старите гробища и се простира до Варненското езеро. На запад е ограничен от Западната индустриална зона, а на изток някогашната граница е била ул. „Петко Напетов“. В последните години махалата се разширява на изток, между ул. „Петко Напетов“ и училище „Елин Пелин“, като в това междинно пространство живеят както българи, така и роми. В тази зона през последните години част от българите, които не искат да живеят до цигани и в непрестижна част на града, продават къщите си и отиват в други квартали. Тези имоти са купувани от хора от малцинството, които са относително по-заможни и по-образовани, и не желаят да обитават най-бедните части на квартала без градска инфраструктура на запад от ул. „Петко Напетов“.

Между ул. „Петко Напетов“ и Дерето (Франгя дере) е същинската част на „Максуда“ – хълм, който стръмно се спуска на запад към Дерето. Тук има гигантски купища от отпадъци, между които се гушат бедни къщи, а улиците са символично понятие – по-скоро лабиринт от тесни пътеки.

На запад от Дерето до ул. „Георги Пеячевич“ е махалата „Косово“, където живеят новодошлите роми, предимно от селата на Североизточна България. Те са се самонастанили на това празно преди място в последните 15-20 години и традиционните обитатели на „Максуда“ често имат отрицателни нагласи спрямо тях – смятат ги за диви, примитивни, необразовани и крадливи. Къщите са бедни, по-скоро бараки и колиби. „Косово“ е гето в гетото, подобно на „Камбоджа“ в софийската ромска махала „Факултета“[2].

На запад от ул. „Пеячевич“, около стария хлебозавод, е махалата „Корея“, която се простира до Западната индустриална зона. Обитателите на „Корея“ често смятат себе си за отделна общност от „Максуда“, но за варненци те са част от гетото. В „Корея“ живеят и етнически българи; тук има улици и градска инфраструктура.

2. Многообразието на циганските групи

2. 1. Цигани или роми?

Циганите в България обикновено биват разделяни на три групи: йерлии (ерлии), кардараши (калдераши) и рудари (лудари)[3]. Йерлиите са най-голямата група, която е и вътрешно разнородна. „Йерлия“ означава „местен“ на турски и така са наричали циганите, които изоставили номадския начин на живот и трайно уседнали още в по-далечното минало. В рамките на йерлиите има две големи групи – хорохане (хорахане) рома (турски цигани) и дасикане (даскане) рома (български цигани), както и други по-малки групи, чиито названия са регионални или свързани с определена професия. Друга типология на циганите по нашите земи разграничава пет групи: хорахане рома, даскане рома, калдераши, калайджии и лудари[4].

Коя дума е подходящото название на това малцинство – цигани или роми? Думата „циганин“ донякъде се смята за обидна в официалния дискурс поради многото отрицателни конотации в българския език („цигания“, „циганска работа“, „голям си циганин“, „лъжеш като дърт циганин“), които минават отвъд неутралното идентифициране на една етническа група. „Ром“ и „роми“ се предлагат като неутрални заместители. Обаче много от редовите представители на това малцинство нямат проблеми да се наричат „цигани“ и намират „роми“ за изкуствена квалификация, която понякога предизвиква иронични реакции сред тях. Допълнителна особеност е, че „ром“ може да се тълкува като самоназванието на представителите на тази общност, които говорят ромски език (обикновено „ром“ се превежда като „мъж“ и „съпруг“, а „ромни“ – „жена“ и „съпруга“). Но за хората от това малцинство, които говорят турски или български и не знаят ромски, определянето им като „роми“ изглежда чуждо и неестествено.

Жителите на „Максуда“ сами се наричат цигани, приемат да бъдат назовавани така и за повечето от тях майчиният език е турски. Но наименованието „роми“ може да се използва за групите, които говорят ромски. В този текст „роми“ и „цигани“ са използвани като синоними, като се отчита тенденцията „роми“ да се налага в официалния дискурс, а „цигани“ да се предпочита от конкретните респонденти в „Максуда“.

2. 2. Турски цигани, български цигани, загунджии и бургуджии

„Максуда“, както и другите големи градски гета в България, е един сложен и затворен микросвят, за който хората от етническото мнозинство нито си дават сметка, нито ги интересува. Трите групи цигани, които живеят в махалата са: турски цигани („милет“), български цигани и загунджии. Между тях съществуват сложни и противоречиви отношения на симпатия и напрежение, докато за българите обитателите на „Максуда“ са просто една група.

Турските цигани в „Максуда“ са най-многобройни и наричат себе си още „милет“ („народ“ на турски) и „уста милет“. Някои се смятат за турци, тъй като говорят турски и извършват погребалните обреди за роднини в джамия. И във варненската махала се наблюдава процесът, срещан и на други места – хора от тази малцинствена група да се идентифицират като турци или българи, за да избягат от негативните представи за циганите. Понякога по-възрастните се опитват да култивират по-престижната идентичност у децата си: „Аз като малка се смятах за туркиня... Моите родители, баба ми са ми казвали, че сме турци... На 16-17 г. вече знаех каква съм. И ясно защитавах циганите. Не се дърпах настрана, а си защитавах кръвната връзка“[5].

Някои от турскоезичните жители на Максуда се гордеят, че езикът им е съвсем близък до говорения в мегаполиса на Турция: „Ние говорим на истанбулски диалект, езикът ни е най-близо до истанбулския. Не говорим цигански. Ние сме „уста милет“ т.е. майсторите“ (мъж, 58 г.)

Динамиката на гражданство и етничност формира и по-сложна идентичност в някои случаи: „Може да ми казвате циганин, не се обиждам. Но колкото съм циганин, толкова съм и българин, и турчин. Но на мен родината ми е България, не е Афганистан. Тук съм се родил. Исканията ми са за всички. Да има условия, не да бягат младите хора навънка“ (мъж, 58 г.)

Много хора от милет по документ са с български имена, но всички в гетото ги знаят с турските им имена, които реално използват. Милет са доминиращата общност в махалата, някои са относително по-заможни и се опитват да се разграничат от новодошлите от селата.

Българските цигани в „Максуда“ са по-малобройни и изграждат престижа си като изтъкват, че са по-близо до българите и смятат, че милет имат чужда идентичност: „Какъвто искаш, такъв ме наричай. Аз съм български циганин. Ние сме взели всичко от българите – християни сме, спазваме всички празници. Говоря български, цигански слабо разбирам. Другите трябва да се казват турци – те са взели всичко от турците“ (мъж, 45 г.) Някои от българските цигани се идентифицират като българи.

Загунджиите са роми, които не са местни, а са дошли през последните години от селата на Североизточна България заради повечето възможности в големия град. Това понякога предизвиква неприязън от страна на другите две групи, които ги смятат за стоящи на най-ниското стъпало, бедни, крадливи, с много деца[6]. Загунджиите са типологизирани като част от йерлиите, по-конкретно част от влахичките цигани, които са дошли от Влашко през османския период и се различават от дасикане рома и хорахане рома[7].

Загунджиите се самонастаняват главно на запад от Дерето, където възниква тяхната махала „Косово“. Някои типични негативни мнения на традиционните обитатели на „Максуда“ за живеещите в „Косово“: „Направил пет–шест деца. Защо? Ти едно дете не можеш да отгледаш – защо си направил повече?“(Мъж, 45 г.); „Да бутнат ония къщи там. Те там даже нямат покрив, да ги бутнат. От ром до ром има разлика“ (жена, 50 г.) Други са по-съчувствени и считат, че макар и да са пришълци, за загунджиите трябва да се направи нещо: „Това са хора, които в селата не могат да си намерят работа. Той направил една колибка, гледа да оцелее. А какъв мизерен живот живеят – без вода, без осветление, без хигиена!.. Повечето са от добрички села, от варненски села“ (мъж, 58 г.)

През лятото Варна и съседните курорти стават арена на джебчийски кражби, които обаче не са дело на местните цигани, а на групи, които идват от други региони на България: „Кражбите [през лятото] са от “бригади“ от Шумен, Омуртаг, Търговище. Не са познати на полицията, гастролират. Като ги заловят, никой тук не ги познава, не ги е виждал преди“[8].

Обикновено жителите на „Максуда“ свързват джебчийството с групата на бургуджиите, най-близките от които живеят в Игнатиево, градче на няколко километра от Варна[9]. Бургуджиите са част от дасикане рома и в миналото са се занимавали с ковачество и изработване на железни предмети[10]. Сега мъжете се препитават със строителство, ремонти, поставяне на изолация, а някои от жените са джебчийки. Жертвите са предимно чужденци. Джебчийките ходят на групи по 3-4 жени и търсят да чуят чуждоезикова реч по варненските улици. Набелязват чужденци и ги следват известно време. След това се разделят, като една или две от крадлите минават пред чужденците, а другите се движат след тях. Първите жени неочаквано спират, като туристите понякога се блъскат в тях. Докато чужденците се извиняват или опитват да заобиколят, джебчийките отзад пробват да измъкнат каквото могат от дрехите и чантите – пари, портфейли, мобилни телефони.

Сблъсъкът между градската и селската култура определено се появява в отношенията между циганските групи. Традиционните жители на „Максуда“ от милет и българските цигани са по-интегрирани, имат представа за живот в градска среда, общуване с институции, посещения на поликлиники, училища, общински служби[11]. Дошлите от селските райони, които са се самонастанили, са по-изостанали, неинтегрирани, неусвоили правилата за живот в градска среда: „Това са маргинални общности, селски семейства, които се прехвърлят във Варна. Нямат никакви умения, нулево образование. Там се занимават с клошарство, проституция, просия“[12]. Разликите в степента на интегрираност, образование и начин на живот водят до конфликти и неприязън между традиционните обитатели и новодошлите.

Етническите българи не са наясно с разликите между циганските групи и ги тълкуват като единна (и нежелана) общност. Всъщност между отделните групи в ромската общност има съществени разлики, като някои са по-интегрирани, а други – по-изолирани и по-трудни за интегриране.

3. Представите на хората от „Максуда“ за мястото им в българското общество

Ромите са наясно с отрицателната представа на българите за тях и имат няколко защитни стратегии при разговори на тази тема. В „Максуда“ стратегиите са съвсем подобни на срещаните от автора при теренна социологическа работа във „Факултета“, най-голямата ромска махала на София. Основните структури в дискурса са: „всяко стадо има мърша“ и „българите са по-големи крадци“. Първата структура е свързана с идеята, че българите, под влияние и на картината от медиите, са склонни да обобщават и да отнасят кражбите, извършвани от отделни индивиди или ромски групи, за цялата общност.

Втората мисловна структура отразява представите на това малцинство, че всъщност българите извършват много повече престъпления (корупция, злоупотреби, присвояване на средства), но това е „културно“ и им се разминава, особено ако са на влиятелни позиции в политиката и държавното управление. Ромите често се позовават на медийни съобщения за актуални корупционни скандали: „Защо не говорят за тия, които крадат милиони, милиарди – като Христо Бисеров? Ама не е само той! Такива са стотици, ограбиха България!“ (Мъж, 58 г.); „Циганин – жив дявол. Циганин и българин – два дявола и половина. Понеже българите са дявол и половина. Как крадат! Ама това е ген!“ (Мъж, 45 г.)

Други респонденти изтъкват, че ако има кражби, това е заради бедността: „Циганите крадат? А къде е това, което българите са откраднали? Човекът обикаля по кофите, хванали го с 20-30 кг желязо – „циганите крадат“. Защото нямат“( мъж, ок. 25 г.)

Другото известно обвинение към малцинството е по отношение на хигиената. В „Максуда“ определено има райони, които са затлачени с боклуци, особено Дерето и около него. Сред отпадъците на Дерето се въдят плъхове, които плъзват и към околните къщи и биха могли да пренасят болести. Циганите се оплакват от нечистотията,  но очакванията им са, че общината трябва да се заеме с почистването. Жителите на махалата обясняват, че контейнерите са малко, но и признават, че някой ги краде или разрушава. Долу в Дерето могат да се видят поне два контейнера за смет, като не се знае дали са паднали или са блъснати нарочно. Същевременно в някои части на махалата местните жени самостоятелно метат улицата пред къщите си.

Възрастта също е фактор за разлика в нагласите на живеещите в гетото. Тези, които са на 45 г. и повече, имат спомени от социализма и по-благоприятно виждане за отношенията си с макрообществото. Спомените им за живота преди 1989 г. най-често са за пълна заетост, редовни заплати, гарантирани работни места, грамоти, медали, екскурзии в страната като награди. Това по-възрастно поколение от малцинството запазва носталгичната си представа за едни по-толерантни отношения с българите при социализма и все още съхранява надеждата, че тази толерантност може да се върне.

Обратно, младите роми, родени и израснали в годините на прехода, нямат спомени за стария строй и са по-скептични, а понякога и по-озлобени и по-агресивни, тъй като социализацията им е преминала в условия на тотално отхвърляне на тяхната етническа общност от макрообществото: „Тук ще стане като Израел и Палестина! Ако не сме ние, българите ще са затрупани с боклуци до горе!“ (Мъж. ок. 25 г.); „Ама трябва всички да се дигнем, само за една вечер, можем и в София да дойдем! Трябва война да стане! (Мъж, ок. 20 г.)

Този негативизъм на младите цигани може да изглежда краен, но е породен и от съвсем реални събития: опитите за нападение на „Максуда“ след случилото се в Катуница през септември 2011 г. Тогава и във Варна се провеждат антиромски митинги и след един от тях част от участниците отиват да нападнат циганската махала, но полицията образува кордон около „Максуда“ и успява да спре протестиращите и да ги изолира от обитателите на махалата[13].

Другата горчива констатация на жителите на гетото са вербалните обиди от българи, а понякога и нападения. Особено уязвими са циганите, които обикалят контейнерите за смет, и се оказват в български квартали, където могат да бъдат жертва на агресия, най-често от младежи от мнозинството. Типичен разказ на клошар за такава атака: Бях с каинчо [брат на съпругата му], тогава беше 9-10 годишен. Бях в „Кайсиевата градина“ [квартал на Варна] да почиствам една маза. Влязох в двора на училището, че от там е по-близо да се мине. Видях едни българи там, бяха 15 човека. И ми изпратиха едно дете да ме дразни: „Манго, манго...“ [После младежите го нападнали]. Казвам на детето [брата на съпругата]: „Бягай!“ То побягна по едната улица, аз по другата. Те мене гонят. Двама ме настигнаха и ме ритат... И ми взеха количката, а не беше лично моя, а на чичо ми, 50 лв. съм платил. Над две седмици бях на легло. Много ме биха тогава. Единият бил борец, направо ме вдига и ме удря в земята... Аз после събрах мангали, ама то вече беше късно, никой няма (мъж, 45 г.)

Заради случаите на нападения някои от клошарите са си подготвили оръжия за самозащита, главно ножове и боксове: „Изскачат ми, ако са един, двама, трима – ще се бия! Ама ако са повече, той с бухалка? Вадя ножката!“ (Мъж, ок. 20 г.)

Хубавото все пак е, че редица от жителите на „Максуда“ казват, че при обидите и нападенията е имало и случаи българи да ги защитават. Един респондент си спомня за инцидент, при който българи са го обиждали в автобус, но друг етнически българин го е защитавал. При някои от атаките срещу клошари е имало българи, които от терасите си са викали на нападателите да престанат и са заплашвали, че ще извикат полиция (и това е подействало).

4. Ромите – дискриминирани или сами виновни за положението си?

Дали ромите са дискриминирани от макрообществото и поради това са бедни, необразовани и склонни към престъпления или те сами са виновни за своето положение поради своя манталитет, неспособност и нежелание да се развиват и живеят като другите хора? Първото обяснение е известно като структурно, второто – като културално. Обяснението за дискриминацията на ромите се предпочита от правозащитните организации и преобладаващата част от ромите. Културалното обяснение пък допада на голяма част от българите, които смятат, че всякакви усилия за интеграция биха били неуспешни и дори безсмислени, тъй като манталитетът на циганите, стереотипно свързван с кражби, измами, недисциплинираност и мързел, не може да се промени.

Сложното е, че и в двете обяснения има верни неща – за по-тежкото положение на ромите влияят както дискриминацията, така и някои отрицателни особености на тяхната култура[14]. И двата фактора съществуват паралелно и взаимно усилват ефекта си: реалната дискриминация от страна на мнозинството и неговите институции кара ромите да се самозатварят, да съхраняват спорни патриархални черти от своята култура, да нарушават законите, а това пък затвърждава стереотипа на мнозинството, че „циганите са крадливи, безотговорни, мързеливи, раждат много деца“ и всякакви усилия за подобряване на положението им ще са безсмислени.

Действително културата на ромите е проблемна. В България има и други малцинства – турци, евреи, арменци, руснаци, китайци и др., но никое от тях не събужда такава неприязън, като ромите. Отрицателни нагласи към ромите съществуват в редица страни както в Източна Европа, така и в Западна Европа[15].

Но да се каже, че причината е само в ромите, в тяхната култура и манталитет, би било непълно и неправилно – съществува и съвсем реална дискриминация, поради която те остават бедни и необразовани и запазват консервативната си патриархална култура.  А в тази култура има редица елементи, които са съвсем същите като при българите (и другите етноси от Източна Европа) до началото на XX в. – ранни бракове, висока раждаемост, подозрителност към идеята за образование на жените.

Илона Томова, която от години наблюдава процесите в ромската общност, напълно основателно подчертава връзката между социалното изключване на ромите и появата на негативни модели на мислене и поведение сред тях: „Във все по-голяма степен подрастващите престават да свързват живота си с ежедневна упорита работа в публично организирани институции за производство на стоки и услуги, от които значителна част от жителите на обособените квартали е изключена... Нараства делът на родителите, които не са в състояние да предадат на младите хора ценностите, нормите и моделите на поведение на макрообществото... Масовата продължителна безработица и силно ограничения достъп на мнозинството от ромите до каквито и да било икономически ресурси постепенно доведе до залязването в общността им на някои общоразпространени „доминантни модели на мъжественост“, като този на отговорния съпруг и баща, осигуряващ чрез уменията и всекидневния упорит труд прехраната и благоденствието на семейството си... В същото време наблюдаваме укрепването на други модели, типични за маргинализираните общности – този на „мъжкаря“, преуспяващ благодарение на физическата си сила, агресивността, твърдостта и умението авторитарно да налага волята си; или модела на „големия играч“, на човека, който натрупва богатство с дейности на ръба или извън рамките на закона на „гадже“[16].

Могат ли ромите да се променят? Много от българите смятат, че това не е възможно, че циганите винаги ще бъдат необразовани, некултурни, нежелани за съседи, колеги или работници. Всъщност има редица примери за положителна промяна.

Един от най-изненадващите примери е дейността на протестантските църкви, които са навлезли в много от махалите. Те успяват да променят поведението на увлечените от тях към по-добро. Щом църквите и пасторите го постигат, при това използвайки религиозна аргументация, то това е възможно и за държавата и общините.

Ромите, емигрирали на Запад, също се променят. Когато се завърнат за малко в България, това прави впечатление на техните роднини и бивши съседи, както и отбелязва респонент от „Максуда“: „Има мангали, които живеят в Германия. Всичките им деца ходят на училище. Защо е така? Връщат се тук, говорят по-различно, разсъждават“ (мъж, 45 г.) Означава ли това, че германското общество има потенциал да приобщи ромите, а българското – няма?

Образованите роми са като образованите българи – интелигентни, умни, учтиви. Но относителният дял на ромите с висше и дори със средно образование е много по-малък, отколкото при българите. От етническите българи 19% имат висше образование, при ромите – едва 0,2%[17]. Това означава, че от 1000 българи, 190 са висшисти, а от 1000 роми – само двама. Оттук и значимостта на образованието като фактор за промяна на малцинството. Образоваността на ромите води до тендеции на раждаемост, подобни на тези в макоробществото: „демографските нагласи и поведение при ромите със средно и висше образование са идентични на тези на българите“[18].

Промяната на тази общност е трудна, но възможна. Но дали българското общество може да я осъществи?

5. Дали българското общество иска и може да интегрира ромите?

Преодоляването на ромското изключване изисква дългосрочни и системни усилия, ресурси, координирани действия на държавни и общински институции. Но изглежда българското общество и неговите институции нямат желание и търпение за това, няма и някаква особена политическа воля за интеграция на ромите. Преобладаващата нагласа е, че ние, българите, имаме твърде много проблеми, за да се занимаваме и с тези на циганите; имаме достатъчно бедни българи, че да мислим и за мизерията в гетата. Немалко от българите дори смятат, че ромите са привилегировани – „не плащат данъци, ток, вода, настаняват се, където си искат“. Срещат се даже и идеи, че етническите българи са „дискриминирани в страната си“.

Ромската интеграция е политически неизгодна. Политиците и партиите, които я прегърнат като кауза, по-скоро ще загубят от това. Значителна част от българите имат отрицателни нагласи спрямо ромите. Затова реалните действия за ромската интеграция по-скоро ще доведат до загуба на гласове за партиите и правителствата, които предприемат интеграционните действия.

Това се вижда от реакциите на българското общество на опитите да се провеждат политики за насърчаване на достъпа на ромите до образование или други сфери. Когато има програми за образователна десегрегация и автобуси превозват децата от махалите до „българските“ училища, родителите етнически българи питат защо няма автобуси и за техните деца. Ако има стипендии за роми да учат в университети, то техните състуденти са обидени, че те нямат достъп до това финансиране.

Такива политики, известни като положително действие или утвърждаващо действие (affirmative action), са въвеждани в САЩ от 60-те г. за даване шансове на афроамериканците, латиносите, жените и също пораждат оспорване и противодействия. Противниците на положителното действие предпочитат да наричат тези политики „положителна дискриминация“, като изтъкват, че така мнозинството бива дискриминирано в полза на малцинствата (квоти за прием на работа и в университети, запазени за членове на малцинства или жени и др.)

Етническите българи не могат да застанат на мястото на ромите и използвайки емпатията да погледнат нещата от ромска гледна точка – как се живее в унизителна бедност в началото на XXI век, понякога без течаща вода, електричество, тоалетна. От мнозинството често в такива случаи се чува и обяснението, че „циганите сами са си виновни за това“.

Част от ромите смятат, че заинтересовани среди съзнателно не искат да подобрят тяхното положение, тъй като така по-лесно могат да ги контролират. Такова е мнението и на много от хората в „Максуда“: „Ама искат циганите да са бедни, защото така могат да ги манипулират (мъж, 45 г.); „Има  нужда от бедно население – да гласува. Колко сме ги приказвали тези неща – и нищо! Понеже е България... Българите ще се плашат от циганите, циганите ще се плашат от българите“[19].

Основателността на това усещане се потвърждава донякъде и от връщането на неусвоени европейски пари по програма за ромска интеграция. Иван Портних, сегашният кмет на Варна, заявява в своята предизборна кампания през лятото на 2013 г., че при предишната управа на града не са усвоени 5 млн. лв. европейски пари, предвидени за ромска интеграция, и парите са върнати[20]. Същевременно част от постройките в „Максуда“ са незаконни – издигнатите  около Дерето са върху частен имот от над 44 декара, реституиран през 1999 г.[21] Земята е била купена през 20-те г., после идва социализмът и по това време възниква махалата. Циганите не отричат незаконността на къщите: „Тук живеем контрабандно, така си е било“ (мъж, 56 г.); „Нямаме лични карти. Отиваме за лични карти – искат нотариален акт. Ние нямаме нотариален акт, живеем контрабандно“ (мъж, ок. 20 г.)

С върнатите милиони е можело да се решат жилищните проблеми на част от хората в „Максуда“ – можело е върху друг терен да се изградят жилища с участие на самите роми, както изисква европейската програма. Вместо това незаконните постройки в махалата стоят, обитателите им съзнават своя „контрабанден“ живот и могат да бъдат манипулирани от тези, които имат власт да пратят булдозерите (или да не ги пратят).

Ромската образователна десегрегация във Варна също реално не се осъществява. В района на „Максуда“ има две сегрегирани училища до осми клас и едно „интегрирано“ до 12 клас. В „интегрираното“ училище „Елин Пелин“ се формират отделни „цигански“ паралелки с ученици само от малцинството. Това среща неодобрението на циганите, които искат децата им да получат образование: „Основна грешка – дележ на малцинствените деца. Вместо във всяка паралелка да пратят 4-5 деца [от малцинството], те правят една обща паралелка. Как да научи български?“ (Мъж, 58 г.)

От друга страна, етническите българи не искат децата им да са опитните морски свинчета в ромската образователна десегрегация, а учителите не изгарят от ентусиазъм да преподават на ученици с езикови проблеми, което би предполагало повече усилия и внимание.

Заключението е песимистично: българското общество и българските институции нито искат, нито могат да интегрират ромите. Ромите са по-особена, по-специфична и по-трудна за интегриране общност. Приобщаването им към макрообществото изисква системни, цялостни и дългосрочни усилия. Но българската държава, общини, училища и всевъзможни други институции нямат особено желание и способности за това.

Има връзка между отношението ни към „вътрешния друг“ (ромите) и „външния друг“ (бежанците от Сирия и другите имигранти). Идването в България на хора от Сирия, Афганистан, Ирак, Алжир и др. поражда предимно отрицателни, ксенофобски реакции – че „тези хора са терористи, ислямисти, ще са финансово бреме, ще вършат престъпления, не можем да ги интегрираме“. Защо тогава неприятно се изненадваме, че някои британци са отрицателно настроени към идването на българи (и румънци) на Острова?

Министърът на транспорта, съобщенията и информационните технологии Данаил Папазов подновява идеята на брега на Варненското езеро до „Максуда“ да бъде изграден транспортен терминал, който да съчетава железопътна гара и пристанище и да стане главната врата на Варна[22]. Ако транспортният терминал се построи, това радикално ще промени гетото, всъщност вероятно ще го разруши. Хората, които са се самонастанили, сигурно ще бъдат изселени на друго място, а останалата част от „Максуда“ ще се преобрази – едва ли управниците на държавата и града ще се радват първите впечатления на многобройните туристи от морската ни столица да са сегашната мизерия на махалата.

6. Какво да се прави по отношение на ромите?

Логичният отговор: Българското общество да полага реални усилия за ромската интеграция –повишаване на образованието, програми за заетост, намаляване на бедността. Тази възможност обаче не е особено реалистична, както видяхме по-горе. Идеята за интеграцията на ромите е лесно да се изкаже в политическа реч, доклад до Брюксел, медийна изява, предизборна програма, но е трудно да се реализира на практика. Осъществяването й изисква реални стъпки и усилия, за които българските политици, институции и българското общество като цяло нямат желание.

Друга възможност е Европейският съюз да изгради цялостна политика за интегриране на ромите. Може да се обсъди и идеята циганите да бъдат разпределени равномерно в страните членки, пропорционално на броя на населението. Така част от ромите в страните от Източна Европа, където те исторически са повече, ще отидат в обществата от Западна Европа, където циганската общност не е чак толкова многобройна. Такъв план несъмнено би породил многобройни критики – че е утопичен, че е социално инженерство, че подкопава националния суверенитет. Защо Германия, Дания или Великобритания да се занимават с интеграцията на роми, които са граждани на България, Румъния или Словакия? Плановете за преместване на хора от една страна в друга несъмнено биха предизвикали аналогия с недемократични практики от миналото. Но пък оставането на голяма част от ромите в Източна Европа няма да помогне за тяхната интеграция – България и другите общества „на изток от Елба“ нямат необходимия демократичен и ресурсен потенциал за приобщаване на това малцинство.

Всъщност преселването на роми в чужбина вече се случва спонтанно. Много от циганите в България, Румъния и другите по-бедни страни в Източна Европа ги напускат и поемат на запад, към обществата с по-висок стандарт на живот. Там по-богатите, с по-голям демократичен опит и с работещи институции Германия, Финландия, Швеция и др. правят необходимото да ги интегрират – нещо, което ние, българското общество, не искаме и вероятно не можем. Както и с емигриралите етнически българи, има възможност и някои от емигриралите роми след време да се върнат в махалите си във Варна, София, Сливен или Видин и да използват новите си знания и умения, придобити „на запад от Елба“ да помогнат на хората в гетата да излязат от блатото.

* * *

Този текст е написан във връзка с проект, подкрепен от фонд „Научни изследвания“ на Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

Прочети цялата новина

Свързани новини: