Какво искат протестиращите?

Протестиращите често не знаят какво искат, но пък го правят много ефектно. А обсебеността им по "прозрачната политика" е просто фатална - тези и други провокативни тези предлага политологът Иван Кръстев в своя книга. За неговата книга "В недоверието ние вярваме" писаха няколко международни медии като "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" и "Гардиън". Австрийското списание "Датум" я нарича "умно есе", а Михаел Мартенс хвали Кръстев като мислител с голямо влияние. "Да си представим конституционен проект, който предвижда, че в деня на встъпването в длъжност на новоизбрания президент в тялото му ще бъде имплантирана бомба, свързана със смартфоните на всички граждани с право на глас. След всяко решение на президента избирателите ще имат правото да натиснат копчето и да кажат дали са съгласни или не. Ако повече от три пъти тяхното решение не съвпада с решението на президента, бомбата автоматично се задейства. Дали тогава президентът няма да се съобразява повече с мнението на мнозинството? Със сигурност. Ала дали тази страна ще бъде демократична?" Така Иван Кръстев коментира своите мисловни упражнения над една (предпологаемо) свръхдемократична конституция, която осъжда на смърт държавния глава, игнориращ на няколко пъти желанията на мнозинството, пише Михаел Мартенс в обширна рецензия за книгата във "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг". Мартенс представя Кръстев като един от най-интересните политически мислители на Европа: "Списание "Форин Полиси", основано от Самюел Хънтингтън, дори избра българина сред 100-те най-влиятелни интелектуалци на света. Каквото и да си мислим за разните рейтинги и ранглисти, това признание е основателно. Форумите и личностите, пред които говори Кръстев, имат влияние, дори власт. Новите протестиращи - "застрашеното мнозинство на онези, които имат всичко" В новата си книга Кръстев се занимава с бъдещето на демокрацията. В нея се поставя включително и въпросът дали социалните протести в Европа и в други части от света (западния) могат да се подведат под общ знаменател. Арабското земетресение е отделен случай, но протестите в Ню Йорк, в Истанбул, в Киев, в Мадрид и в Атина? Независимо от различията между отделните страни: дали съществува обща типология на протеста? Дали многомесечните демонстрации пред парламента в България имат нещо общо с последните вълнения в Босна?" Така Мартенс обобщава част от въпросите, които поставя Кръстев - и продължава: "На пръв поглед протестите си приличат най-малкото заради инструментите, с които се мобилизират хората: Фейсбук, Туитър и смартфоните. Но това са само оръжията. А кой носи тези оръжия? Тези хора искат промяна, обаче нямат ясна представа как ще изглежда тя. Те са невероятни, когато измислят политически жестове, но слаби в практическата политика, пише Кръстев. Когато най-после бяха оповестени, исканията на "възмутените" в Испания например прозвучаха така, сякаш ги е формулирал "първокурсник по политология в някой финансово закъсал испански университет", иронизира авторът. "Консервативно и носталгично" - такова е новото поколение протестиращи според Кръстев. Той ги нарича "застрашено мнозинство - хората, които имат всичко и поради това от всичко се страхуват". Демонстрантите в Париж и Берлин през 1968 година не искаха повече да живеят в света на своите родители, "докато сегашните радикално настроени млади хора искат да живеят именно в света на родителите си," констатира авторът. В някои страни по света хората рискуват живота си, за да наложат демокрацията на диктаторите, а в много европейски държави, за чийто граждани вече от поколения гласуването е толкова естествено, колкото дишането, в тревожна мяра се топи доверието към централните компоненти на демокрацията - партиите, изборите, парламентите, правителствата. Все повече граждани на тези страни имат чувството, че техният глас не може да промени нищо - причината навярно е приматът на икономиката над политиката. "Избирателите могат да свалят правителства, но нямат почти никаква възможност да променят икономическата политика", пише Кръстев. Защото тя следва желанията на пазара, а не на избирателите. Това е резултат и от изключителната мобилност на модерните елити, които в кризисни времена не ръководят, а се преместват. "Открай време си тръгват долните класи. Днес обаче си тръгват елитите. Защото тяхна родина е целият свят", отбелязва авторът. Към това можем да добавим, че ако не целият свят, то поне онази част от него, която разполага със солидна банкова система. Новата политическа религия - прозрачноманията Но дали все пак има някаква "нишка", която свързва различните протестни движения, отвъд локалния повод за всяко едно от тях? Кръстев смята, че е открил връзката в непрекъснато издиганото искане на демонстрантите за "повече прозрачност" - и предупреждава, че то е опасно, нарича го дори "обсебеност по прозрачността". Според него прозрачността е "новата политическа религия", в която вярва мнозинството от активните граждани. Движенията за повече прозрачност са постигнали няколко неоспорими резултата, пише авторът, но представата, че повече прозрачност ще върне доверието към разклатената демокрация според Кръстев почива на една съмнителна презумпция. Тя гласи: обществените дела ща тръгнат по-добре, стига само гражданите да знаят за тях повече (а най-добре всичко). Повече знание обаче не означава и повече разбиране, предупреждава Кръстев. Когато през 2009 година в България дойде на власт правителството на популиста Бойко Борисов, едно от първите решения на новия министър-председател беше да се слагат в интернет всички протоколи от заседанията на кабинета. В резултат от това тези заседания се превърнаха в предизборни митинги. Министрите не казваха нищо или просто ругаеха политическите си противници и водеха предизборна агитация. Важните решения вече се взимаха някъде извън кабинета. "Когато гангстерите по филмите знаят, че полицията ги подслушва, те на висок глас си говорят баналности, а под масата разменят бележки. Във времената на всеобща прозрачност правителствата действат по същия начин", пише Кръстев в една статия за австрийския "Дер Щандард". "Да заливаш хората с информация е начин да ги държиш неинформирани," обобщава българският политолог и онагледява тезата си: "Разбулването на държавните тайни далеч още не означава, че се е родил информираният гражданин. А повишеният контрол над институциите не увеличава непремено доверието в тях." Кръстев дава пример с преизбирането на президента Джордж У. Буш, който получи доверие от избирателите, независимо от факта, че започна войната в Ирак без да има доказателства за наличието на оръжия за масово поразяване в страната. Същото, според Кръстев, се случи и със Силвио Берлускони, който остана десет години на власт въпреки вълната от разкрития срещу него. Нужни са хора, които се осмеляват да изрекат истината Като издигат в култ прозрачността, протестните движения създават и друг риск: "обществото започва да гледа на собствените си представители като на опасни престъпници, които трябва да бъдат под непрекъснато наблюдение." Очевидно е, че Кръстев не одобрява враждебността към политиката и политиците като явление, съпътстващо протестите. Тази враждебност, според него, води до още един неприятен резултат: най-умните, най-качествените глави вече се плашат от мисълта, че биха могли да кандидатстват за политическа длъжност в родината си. Нима е възможно да се възстанови доверието в демокрацията, третирайки политиците като хора, на които по определение не бива да се вярва? Контрол безспорно е необходимо, но демокрацията не може да съществува без доверие - такъв отговор дава Кръстев на възмутените по света. Или поне на възмутените в Европа, коментира Михаел Мартенс във "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг". Друг германски вестник, "Тагесцайтунг" обобщава по следния начин част от тезите на Кръстев: "Не прозрачността и не истината водят до същинската политическа промяна. До нея води обстоятелството, че има хора, "които се осмеляват да изрекат тази истина". Навремето това се наричаше "своенравие". Но днес хора като Брадли Манинг, Джулиан Асандж и Едуард Сноудън доказаха, че това е същинското предизвикателство". А австрийското списание "Датум" свързва книгата на Кръстев с размишленията на изкуствоведа Маркус Мисен за кошмара, наречен всеобщо участие в политиката - тоест, че "всеки кретен трябва непрекъснато да участва във всичко; и че решенията, които се взимат по този начин, са по-добри от решенията, оставени в ръцете на специалисти и експерти". Дали Мисен и Кръстев са прави или не - е спорно. Но последният референдум в Швейцария показа, че решенията на всеобщия участник в политиката понякога сериозно вредят на страната му.

Прочети цялата новина

Свързани новини: