Апостола за лично ползване

/КРОСС/ Казват, че ние, българите, сме били вярващи, но не и религиозни. Разликата е деликатна и все пак съществена. Едното изразява упованието ти на висш, непостижим авторитет; дълбоко личен акт е и, уви, се появява спорадично, при нужда. Другото е система от правила, които следваш по убеждение или принуда и които гарантират предписана праведност; често пъти религиозността граничи с обществено лицемерие, но пък е постоянна и институционална. Проблемът да бъдем и двете едновременно (както би трябвало да е нормално за добри християни) е заложен генетично. Наясно сме, че формализирането на вярата я прави съмнителна, а куртоазията често пъти пълни храма с безбожници. Ето как ние не изпитваме нужда да следваме един определен задължителен път в похода си към просветление, а предпочитаме сами да откриваме пътеки. Това ни прави убедени идейни индивидуалисти, но много крехка общност. Лошото е, че не можем да постигнем съгласие не само в единното следване на пътя, но сме изградили и твърде лична визия какво има в края му. Така в крайна сметка уж имаме един Бог, а се оказва, че сме с много богове. Началото на този текст притежава богословски оттенък, но всъщност се отнася до съвсем друга тема. Тези дни ние отбелязваме Обесването на Васил Левски и това носи за всеки от нас огромен смисъл в личен план. Проявлението му може да бъде във философски размисъл за ценностите, исторически анализ за вечно несъстоялата се революция или просто промяна на профилната снимка в социалната мрежа

Прочети цялата новина

Свързани новини: