Климатичната политика ограбва надеждите на бедните по света

Роджър Пилке, Даниел Саревиц*

След като не успяха да спрат въглеродните емисии в богатите страни и и в тези с бързо разввиащи се индустрии, политиците съсредоточиха вниманието си върху единствената останала цел: бедните държави, които не емитират много въглерод. Законодателството за ограничаване на въглеродните емисии в САЩ се провали в Конгреса през 2009 година. Това обаче не попречи на администрацията на Обама да наложи таван на емисиите от енергийни проекти на Overseas Private Investment Corporation, американска федерална агенция, която финансира международно развитие. Сред другите институции, които решиха да ограничат подкрепата за проектите за изкопаеми горива, са Световната банка и Европейската инвестиционна банка.

Такива решения имат болезнени последици. Неотдавнашен доклад на неправителствения Център за глобално развитие отчете, че 10 милиарда долара, инвестирани в проекти за възобновяема енергия в Африка, южно от Сахара, биха могли да осигурят електричество за 30 милиона души. Ако същата сума пари бе отишла за производство, захранвано с газ, щяха да бъдат подсигурени три пъти повече хора - около 90 милиона.

В Нигерия Програмата на ООН за развитие харчи 10 милиона долара, за да помогне за подобряването на енергийната ефективност на редица оборудвания за крайна употреба (…) в жилищни и обществени сгради”. Като начин за изваждане на хората от бедност това, в най-добрия случай, е нереално. Нигерия е шестият по големина в света износител на петрол, с огромни залежи и на природен газ. Въпреки това 80 милиона от населението й нямат достъп до електричество. Нигерийците не се нуждаят просто от по-голяма ефективност на оборудването си; те се нуждаят от обилни доставки на енергия, извличана от изобилните местни източници.

Или пък вземете Пакистан, където недостигът на енергия в една бързо нарастваща страна от 180 милиона, доведе до граждански размирици - както и широко разпространеното унищожаване на гори, предимно за осигуряване на дърва за домакински нужди и отопление. Западните агенции за развитие отказаха да финансират проект за използване на залежите от каменни въглища в Пакистан за нисковъглеродно производство на природен газ и електричество заради опасения от въглеродни емисии. На половин свят разстояние Германия ще строи 10 нови въглищни централа през идните две години.

Тези примери имат по-широк и по-грозен произход: широко споделяното схващане, че бедните страни не бива да се стремят към вида енергийно потребление, наблюдаван в Северна Америка, Западна Европа и други богати региони. Например, планът за действие на Световната банка за достъп до енергия не предвижда, че жителите на бедни държави като Чад могат в крайна сметка да се стремя да използват повече от, да кажем, една десета от енергийното потребление в една страна със средни доходи като България.

Стремежите тук са решаващи. Ако две осветителни крушки, вентилатор и радио са целта - стандартна мярка за “достъп до енергия”, използвана от инициативата “Устойчива енергия за всички” на ООН, то тогава няколко соларни панела или вятърни мелници могат да свършат работа. Ако обаче бързо урбанизиращите се бедни имат някаква възможност за просперитет, те се нуждаят от достъп до енергия със същия мащаб като всички съвременни икономики. Екоактивисти предупреждават, че жителите на бедните държави са особено уязвими към бъдещите климатични промени, които нашите газови емисии с парников ефект ще предизвикат. Както обаче богатият свят може да засвидетелства, икономическият растеж не само изисква потребление на енергия, но и води до по-голямо потребление, а пък по-голямата част от него трябва да се осигури с изкопаеми горива.

Миналата година населението от 1,4 милиарда души на Китай бе отговорно за над 10 милиарда тона емисии въглероден диоксид, докато 1 милиард души на целия африкански континент емитираха едва една десета от това количество. Населението на Африка би могло да превиши китайското до едно десетилетие; до средата ...

Свързани новини: