Развиващи се страни, които не могат да станат развити

Авторите на прогнози изхождаха от факта, че "горещите" икономики ще останат такива за неопределено дълго време. Те напълно игнорираха цикличния характер на политическото и икономическо развитие.

В средата на миналото столетие средните годишни темпове на растеж на бързоразвиващите се пазари за пръв път в цялата история бяха прехвърлили 7%. Любителите на футуристичните прогнози не се спираха да правят сензационни предположения до какво ще доведе това в близко бъдеще. Китай скоро ще изпревари по икономическа мощ САЩ, говореха, че Индия с нейното гигантско население или Виетнам с неговата способност да извлича максимална печалба от държавния капитализъм ще станат следващия Китай. В търсенето на политически сензации анализаторите предсказваха, че Пекин скоро ще поведе новия възходящ съюз от страни под името БРИК - Бразилия, Русия, Индия и Китай - към икономическо превъзходство над залязващите западни държави. Внезапно започна надпревара - кой по-бързо ще изобрети следващата "гореща" абревиатура: едни предлагаха МИКТ/ Мексико, Индонезия, Южна Корея и Турция/, а други - КИВЕТЮ /Колумбия, Индонезия, Виетнам, Египет, Турция и ЮАР/.

Днес 5 години след началото на финансовата криза от 2008 еуфорията по повод на блестящите перспективи, очакващи бързоразвиващите се пазари и нови абревиатури, колкото и тъжно да е това, изглежда неуместна. Средните темпове на растеж на развиващите се страни през 2013 спаднаха до 4%. В същото време пазарите на страните БРИК буксуват - всеки от тях по свои вътрешни причини. Провежданите срещи на върха за пореден път само показват, колко трудно може да се създаде влиятелен съюз от авторитарни и демократични режими с различни икономически интереси. Сега, когато еуфорията е затихнала, не остава нищо друго освен анализаторите да преосмислят грешките, които те са допуснали на пика на своя икономически бум.

А те бяха доста. Авторите на прогнози престанаха да разглеждат бързоразвиващите се пазари отделно един от друг, обезличавайки ги с помощта на ярки, но безсмислени абревиатури, с помощта на които се опитваха да обединят абсолютно неприличащи си една на друга държави. Експертите прекалено внимателно се вслушваха в думите на политическите лидери на бързоразвиващите се страни, които бяха доволни да обяснят икономическия бум със своето мъдро управление, но да игнорират останалите фактори, като лесните пари, идващи от САЩ и Европа и позволяващи им да натрупат сила. Анализаторите също така надценяваха в своите прогнози един или друг фактор - благоприятната демография или глобализация - докато всички изследвания говорят, че икономическият растеж зависи от сложно преплетени причини и сили.

Преди всичко кардиналната грешка се състои в екстраполацията. Авторите на прогнозите изхождаха от факта, че тенденциите от последните години ще продължат безкрайно, а "горещите" икономики ще останат такива за неопределено дълго време. Едновременно с това те напълно игнорираха цикличния характер на политическото и икономическо развитие. Еуфорията замъгли здравия разум. По тази причина икономическите прогнози често се оказваха неверни.

Синдромът на един фактор

Историята свидетелства, че праволинейните екстраполации почти винаги са погрешни. Независимо от това анализаторите не могат да избегнат изкушението да не ги използват в своите прогнози, защото често те представят желаното за действително. През 60-те години на ХХ век Филипините получиха правото да приютят централата на Азиатската банка за развитие на основанието, че бързият растеж на филипинската икономика трябва за дълги години да я превърне в звезда на региона. Но не беше писано тези надежди да се сбъднат: през следващите десетилетия растежът спря заради бездарната политика на диктатора Фердинанд Маркос /Азиатската банка за развитие така си и остана там/. Но пристрастяването към екстраполацията е много силно и подобно мислене през 70-те години доведе икономистите и разузнавателните служби на САЩ до прогнозата, че бъдещето е за СССР, а през 80-те години - за Япония. През миналото десетилетия започна бумът на бързоразвиващите се пазари и екстраполацията позволи на анализаторите да достигнат до нови върхове на недоразуменията. Авторите на прогнози сочеха икономическата мощ на Китай и Индия през ХVІІ век като доказателство, че тези страни ще доминират не само през бъдещите десетилетия, но и в течение на целия ХХІ век.

Започналият бум осветли още една класическа грешка в прогнозирането: уповаването на теорията на един фактор. Тъй като бумът в Китай отчасти се обясняваше с евтината работна ръка, която осигуряваше подрастващото младо поколение, анализаторите започнаха да търсят следващата "гореща" икономика сред държавите със сходна демография, забравяйки, че страната трябва да притежава мощно индустриално производство, способно да създаде работни места за всички млади хора, излизащи на пазара на труда. Либералите се молеха на по-прозрачните държавни институции, служещи като стимул за правенето на бизнес, макар че в следвоенната епоха вероятността да се тръгне към икономически растеж при авторитарните режими беше също толкова голяма, колкото и в страните с демократично управление. За дървените философи дългът винаги е лош /кредитната криза от 2008 още повече усили това предубеждения/, а в същото време икономическият растеж върви ръка за ръка с кредитите.

 

Проблемът с теорията на единия фактор е, че той по никакъв начин не е свързан с текущите събития и не отчита другите обстоятелства, които правят всяка страна уникална. От една страна, институциите и демографията се променят прекалено бавно, за да послужат като индикатор за посоката на икономическото развитие. От друга страна, анализаторите, които твърдят, че едни култури са по-приспособени за бърз икономически растеж, а други не, забравят, колко бързо може да се промени културата. Достатъчно е да погледнем Индонезия и Турция, големи мюсюлмански демокрации, където бързият икономически растеж развенча мита за това, че ислямът е несъвместим с икономическото развитие.

Обобщаващите теории често не разглеждат нещата в динамика. Тези, които се взели за ключов фактор географията, не са могли да предскажат бурния растеж през миналото десетилетие на страните, които не са имали изгодно географско положение. Става дума, по-конкретно, за Армения, Таджикистан и Уганда, които нямат излаз на море. Растящите цени на петрола позволиха на Казахстан да излезе от икономическата депресия от постсъветските години.

Яснотата и разбираемостта на теорията за единия фактор я прави привлекателна. Но, игнорирайки бързите промени в глобалната конкуренция, те не са способни да предложат убедителен сценарий или прогноза, въз основа на която могат да се построят планове за 5-10 години. Истината е, че икономическите цикли са кратки и обикновено от възхода до спада минават 3-5 години. Конкурентоспособността на различните страни по света за това време може рязко да се промени или благодарение на технически иновации, или в резултат на политически трансформации.

Тук и сега

В действителност, макар анализаторите изключително неохотно да се съгласяват с това, всяко следващо десетилетие почти винаги кардинално се отличава от предходното, ако вземем под внимание този факт, че звезди на икономиката много често стават тези, които в миналото са били отхвърлени и са търпели неудачи. Например, Мексико, по-рано известна като икономика в застой, днес се превърна в една от най-обещаващите икономически държави в Централна и Латинска Америка. А Филипините, които доскоро предизвикваха всеобщо съжаление, днес са сред най-водещите - годишните темпове на растеж надхвърлят 7%. Пакистан, който на обложката на списание "Икономист" беше препоръчан като "най-кофти място в света", неочаквано започна да демонстрира признаци на финансова стабилност. Неговият фондов пазар се прояви като един от най-добрите по динамика на растеж, макар че той беше изпреварен от още един неочакван новак в клуба на бързоразвиващите се пазари - Гърция. Редица пазарни индекси неотдавна понижиха статута на Гърция, прехвърляйки я от клуба на "развитите страни" в бройката на "развиващите се пазари"; но страната рязко съкрати държавните разходи, заплатите и цените и това отново направи нейните експортни стоки конкурентоспособни.

Опитът на тези страни за пореден път свидетелства, че политическите цикли не са по-малко важни за перспективите на дадена страна от икономическите. Кризите и спадовете често водят до реформи, които впоследствие могат да се обърнат в икономическо оживление или даже бум. Но следствие на подобен успех може да стане пасивността и високомерието на политическите лидери, обричащи страната си на поредния спад. Бумът от миналото десетилетие изглежда трябваше да опровергае подобен сценарий, защото почти всички бързоразвиващи се икономики показаха феноменален растеж и не бяха засегнати от спадове. Но "големият взрив" от 2008 върна цикъла в първоначалното му русло. Предишните звезди, като Индонезия, Бразилия и Русия днес губят позиции заради лошото си управление. Същността на този проблем афористично описа министърът на финансите на Индонезия Мохамед Шатиб Басри, заявявайки, че "тежките време ни принуждават да водим правилна политика, а благодатните обикновено ни отпускат".

Правителствата на развиващите се страни могат да избегнат този капан, само ако се придържат към последователен курс даже в благоприятните времена, защото за подобни икономики това е единственият начин, за да догонят развития свят. Но това не е лесна задача. В следвоенната епоха подобен подвиг са извършили десетина страни - няколко държави от Южна Европа /като Португалия и Испания/ и Източна Азия /Сингапур и Южна Корея/. Навярно по тази причина днес в света има само 35 развити държави.

Междувременно шансовете, че все по-голям брой нови страни ще се пробият пътя във висшия ешелон са минимални, защото реформите насочени към повишаването на производителността на труда са изключително трудни за осъществяване. Нормално е хората да натрупват маса в благополучните времена, надявайки се, че те никога няма да приключат. Но много често успехът се оказва мимолетен. Аржентина, Гърция и Венецуела в миналото столетия постигнаха западно ниво на доходи за своето население, но след това се върнаха назад.

Днес, освен Мексико и Филипините, успешно се развиват такива държави, като Перу и Тайланд. Тези четири страни имат нещо общо, което обединява много звездни икономики от последните десетилетия: харизматичен политически лидер, разбиращ важността на икономическите реформи и имащ от избирателите мандат за тяхното осъществяване. И все пак не трябва да изпадаме в еуфория. Подобни реформи се правят от три до пет години, така че не очаквайте разцвет на филипинския или мексикански век.

Балансиран подход

Анализаторите не трябва да гледат прекалено далеч в бъдещето, но те трябва да мислят мащабно, за да отчетат цялото многообразие от различни фактори, от които зависи устойчивият и бърз икономически растеж. С постепенното забогатяване на страната, те се променят. Обикновените проекти, като павирането на пътища, могат да направят повече за подкрепата и стимулирането на една бедна икономика, отколкото преждевременното стартиране на програма за развитието на високи технологии. Много скоро плюсовете от базовата инфраструктура започват да носят плодове.

С промяната на икономическите условия трябва да се променя и стратегията. За да се поддържа икономиката в работно състояние, политическите лидери трябва да се грижат за балансирането на растежа, обхващащ всички сектори на националната икономика /и не прекалено зависещ от заемите/, за всички класи на обществото /да не се концентрират в ръцете на няколко милиардери/, за всички географски региони /а не само за столицата/ и производствени отрасли /да не се ограничават само с отрасли като добив и износ на петрол/. И е необходимо равновесие на всички фактори, съответстващо на нивото на доходи на гражданите. Например, Бразилия харчи прекалено много за изграждането на държава на всеобщото благоденствие. Тези разходи са прекалено големи при среден доход на бразилец от 11 000 долара годишно. В същото време Южна Корея, където средният доход е два пъти по-голям, отколкото в Бразилия, харчи за социални програми прекалено малко.

Много политически лидери смятат някои икономически пороци като част от проблемите на развитието, но в действителност съществува граница на алчността и корупцията, колкото и парадоксално да звучи. Обикновено неравенството се увеличава през първите етапи от икономическия растеж. Достигайки определена граница, пропастта между бедни и богати започва да се съкращава. Тази точка на равновесие се намира някъде в диапазона на 5000 долара на глава от населението. Неравенството е значително по-висока в Бразилия и ЮАР, докато в Южна Корея не е толкова критично и опасно.

 

Попитайте местните

Нито една теория няма да замени местното население, което винаги е било по-чувствително към това, в каква посока се движи националната икономика, отколкото анализаторите. Индийският бизнес много по-рано предсказа забавянето на икономиката, дружно се оплаква от корупцията. Растящите разходи за подкупи на чиновници го принудиха да изнася повече капитали в чужбина, макар чуждестранните инвеститори както и преди да влагат големи средства в индийската икономика.

Нищо не може да замени изучаването на ситуацията в полеви условия. Анализаторите, които следят инвестициите в бързоразвиващите се пазари, използват Китай в качеството на мярка, защото нивото на инвестиции в китайската икономика доближава 50% от БВП, което е напълно безпрецедентно и опасно за всяка развита страна. Но инвестиционният риск става очевиден, само ако се окажете в Китай и видите за какво се харчат всичките тези пари - за градове призраци с небостъргачи и други безсмислени проекти. На другия полюс са Бразилия и Русия, където точно обратното, недостигът на инвестиции се отразява на развитието на сектора на услугите, състоянието на пътно-транспортната мрежа, а в Сао Пауло генералните директори на компаниите разчитат само на хеликоптерните площадки на покривите на небостъргачите, след като са се отчаяли от безнадеждните задръствания по улиците.

Икономистите са склонни да игнорират впечатленията на конкретните хора и политиката като нещо прекалено абстрактно, не подаващо се на количествени измервания и анализ, и не ги включват в своите прогнозни модели. Те са склонни да изучават политическата обстановка през призмата на цифрите, отразяващи държавните разходи или лихвите. Но голата статистика не е способна да даден представа за влиянието, което оказват на икономиката такива харизматични лидери като новият мексикански президент Енрике Пеня Нието или филипинският му колега Бениньо Акино ІІІ. Тези лидери предприемат силни мерки срещу монополистите, корумпираните и чиновниците, които не са се справили със своите задължения.

Прагматичният подход към определянето на това, кой ще стане вероятният победител от поредния бум на развиващите се пазари, трябва да вземе под внимание тази реалност и непостоянство на световната конкуренция. Анализаторът, опитващ се да направи повече или по-малко достоверна своята прогноза, трябва да следи промените в над 10 фактора, от политиката до взимането на кредити и инвестиционните потоци, и да оценява перспективите за всяка развиваща се страна в течение на следващите 3-5 години - реалистичният времеви хоризонт за настоящите политически лидери, делови кръгове, инвеститори и други лица, кръвно заинтересувани от настоящата ситуация. При този подход няма място за провокационните прогнози за след 2100 г. или пророчествата за още по-отдалеченото бъдеще. Целта на тези анализаторите - да съставят практическо ръководство за подема и спада на страните в реално време и в обозримо бъдеще: през настоящото десетилетия, а не за следващото и не за след 30-50 години. Може би прогнозите няма да са толкова драматични. Но неотдавнашният крах на пазарите показа колко опасно може да бъде излишното драматизиране.

Прочети цялата новина

Свързани новини: