Защо постоянно подценяваме деспотите

Швейцарският посланик в Киев е достоен мъж. В никакъв случай не става дума за ирония - за съжаление. Ако Кристиан Шьоненбергер беше проучил историята на характерите в условия на диктатура, преди две седмици щеше да му бъде спестено едно горчиво разочарование.

Той току-що успешно беше договорил демонстрантите от Майдана да напуснат киевското кметство, а тогавашният президент Янукович да освободи няколко политически затворници - “позитивно развитие в посока деескалация”, което би позволило и на други западни дипломати и политици да поемат глътка въздух. Малко след това обаче започнаха убийствата, снайперистите на Янукович взеха на прицел демонстриращите цивилни и фоайето на хотел “Украйна” се превърна в морга.

Колкото и ужасяващо да беше клането, то можеше да изненада само онези, които бяха опиянени от собствената си реторика за “деескалация”, онези, които се показаха неспособни да учат от минали грешки наследници на холандските военни, които през лятото на 1995 г. доверчиво приветстваха генерал Младич, преди той да започне да избива мюсюлманите в Сребреница. На какво се дължи тази повтаряща се слепота и наивност, чиято цена се измерва в човешки животи?

За да не бъдем несправедливи към претоварените хора, които вземат решения, може да се приеме, че те не хранят симпатии към кожодерите. (Макар че проникновени разбирачи на Путин от ранга на Гернот Ерлер или едностранчивите призиви за бой по Израел на някои големци в ЕС събуждат известни съмнения.) Деца на гражданските общества в буквалния смисъл, те просто не могат да си представят как в действителност “функционират” диктатурите.

Изумлението, че васалът Янукович наистина разрешава масово убийство и оставя своя господар Путин да нахлуе на територията на Украйна, е само най-новият пример в безкрайната история на фатално добронамерените грешки. Защото заклинанието, според което “самият Путин” няма интерес от изостряне на конфликта, се прилагаше при безчет други ситуации.

През 2003 г. не беше приписана подобна позиция на Саддам Хюсейн, между 1989 и 1999 г. не тръбяха ли експертите по Балканите, че Слободан Милошевич, въпреки цялата си склонност към провокации все пак е “прагматичен националист”? Не се ли казваше някога същото и за Арафат, преди през 2000 г. той да остави да се провалят преговорите в Кемп Дейвид и да потопи Израел и Палестина в смърт и терор?

Впрочем, по онова време Кремъл беше затънал до глезените в кървавата баня на чеченската война и с бомбардировки беше превърнал Грозни в руини, които напомняха на опустошените от световната война Варшава и Ротердам. Това беше нещо, което тогава почти не се осъзнаваше, а днес вече е забравено - както сочи добронамерената реакция на Бьорн Енгхолм след московския преврат през 1991 г.

Трябва да се уповаваме на разума на пучистите, каза тогавашният председател на Германската социалдемократическа партия - точно по същия начин политиците в Бон, включително привидно либералната Партия на свободните демократи, десетилетие по-рано омаловажиха скандала за военния режим на генерал Ярузелски.

През 1968 г. западната реакция беше по подобен начин глупава: съветски танкове в Прага - и това толкова скоро, след като Брежнев и Дубчек се бяха срещнали и изяснили всички “недоразумения”? Списъкът съвсем не е пълен - и разбира се, трябва да се допълни с прочутото “Мир за нашето време” на Даладие и Чембърлейн след Мюнхенското споразумение от 1938 г. Дори когато историята не се повтаря точно по един и същи начин, примерите за повтаряне на модела за реакция пред лицето на тиранията са изобилни.

Тук в никакъв случай не става дума за за “недоразумения”, които могат да се отстранят чрез “жестове на добра воля”. За диктатурите е жизнено необходимо постоянно да се намират в извънредно положение, което кара поданиците им да затаят дъх и чисто физически не им оставя ...

Свързани новини: