Хасковлията Костадин Жеков с участие в български литературен алманах в САЩ

На 15 февруари т.г. в Дискусионната зала на Skokie Public Library – Чикаго се състоя премиерата на годишника на Съюза на българските писатели в САЩ и по света, литературният алманах „Любослов”. Сборникът съдържа литературни съчинения на 36 български автори, живеещи в САЩ, различни европейски страни и в България.

Предговорът към алманаха, наречен „Антиносталгин”, бе представен от председателя на съюза Георги Витанов – Богат. Свои произведения от сборника представиха и авторите Симеон Гаспаров, Добри Карабонев и Костадин Жеков. Почетен гост на събитието бе генералният консул на Република България в Чикаго Симеон Стоилов, съобщава eurochikago.com.

Хасковлията Костадин Жеков, един от авторите в алманаха, е познат в хасковските културни среди като дългогодишен музикален редактор в първото местно Радио Хасково. От години работи и живее в САЩ. Ето какво сподели той пред Хасково Новини:

Как се случи твоето участие в този сборник?

Покана за участие в сборника получих като член на Съюза на българските писатели в САЩ.

 С какво участваш в сборника?

С два разказа – “Дъга над магистралата” и “Човекът с бастуна”.

Откъде идва името на литературния алманах „Любослов”?

От любими слова, предполагам…

А откъде дойде твоят интерес към писането?

Когато бях тинейджър пробвах да си изливам емоциите в писане и в свирене на барабани, а не в силови спортове или юмручни схватки. Не бих казал, че е интерес, а просто хоби.

Помага ли словото срещу носталгията на българите живеещи в чужбина?

Абсолютно помага.Така си запазваме идентичността и всичко, което произлиза от това. Публикуваният предговор в Еврочикаго – “Антиносталгин” отговаря подробно на този въпрос.

С какво друго се занимаваш в САЩ?

Шофьор съм на лимузина. Така без да си смуча от пръстите, изскачат нови и нови истории, защото общувам с най-различни характери.

 Кои са най-фрапантните разлики между България и Америка, които те впечатлиха откакто си там?

Най-фрапантните разлики…че сметката ти за ток не е 85% от основната заплата, а е максимум 10% през зимата, ако се отопляваш на ток. А също, че е пет, да – пет пъти по-евтино от България, затова няма битови проблеми.

Подкрепят ли се взаимно българите в чужбина?

Подкрепят се, но е голяма рядкост да срещнеш точните хора. Тази тема е безкрайна, защото всеки емигрант по принуда носи България в сърцето си. Изпращам моите пожелания за здраве и по-добър живот на всички бивши колеги от бившето Радио Хасково и на моите съграждани. Да сте живи и здрави!

 

АНТИНОСТАЛГИН, ИЛИ ЗА СЛОВОТО КАТО ЛЕКАРСТВО ПРОТИВ БОЛКАТА, НАРЕЧЕНА НОСТАЛГИЯ

Георги Витанов- БОГАТ

„Често неукото сърце знае повече от учената глава.”

Авторът

“Когато преди много, много години едно 16 годишно момче замина да учи в столицата, в едно от най-престижните училища, то се чудеше къде е попаднало. От селската къща с дървения чардак под вечно снежните върхове на Пирин и широкополата стреха, дворът с кокошките и петела Геро, козите Белуша и Роска, магарето Марко и верният до безсъзнание Шаро, момчето се озова в луксозен апартамент на 9-тия етаж, в току-що построен жилищен блок на алея „Незабравка”. С изглед към Борисовата градина, златните кубета на „Св. Александър Невски” и витошкия Черни връх, висок колкото един пирински баир. От групата селски деца – пакостници, крадци на ягоди и череши в полето, развалячи на птичи гнезда и убийци на змии, гущери, врабци и лалугери, с пъпчиви вратове, кални нокти и съдрани на коленете панталони, момчето попадна всред чистички, светлолики деца, с изгладени ризки, примиращи от белота и порязващ на панталоните им ръб. От лицата на момичетата струеше светлина, и в минижупите им шестнадесетгодишните им тела бяха не от плът, а от светлина. А напиращата от блузките им млада плът потрепваше като ябълкови цветове, разлюлени от пролетен повей. Момчето гледаше на тях като на извънземни създания и му се струваше, че те гледаха на него като на извъннебесно…

И интересно! Макар че момчето знаеше всички песни, приказки и сказания от баба и дядо, знаеше наизуст всички стихотворения на Ботев, Вазов, Яворов и Дебелянов, басните на Михайловски и фейлетоните на Измирлиев, това селско момче не можеше да говори с градските момчета и момичета. В момента, в който момчето казваше нещо, всички прихваха да се смеят. А подигравките и гавричките се лееха от сърце. Градските деца говореха на неразбираем за момчето език. Те казваха „Новата тепсия на Том Джонс, копеле!” и после някой казваше „Върхът!”. Казваха „Биитълс”, ”Ринго стар”, ”Ролинг стоун” или „Рита Павоне”, и пак се чуваше „Върхът!”. Най-смешният техен виц беше как „Една филия с минижуп гила по „Ръкси”, копеле, и точно на „Графа” скива две с’тинки на земята. Филията се навежда да ги вземе и… егати ташака!”. И пак: „Върхът!”. Кикотеха се и си приказваха по тяхному. А момчето тренираше техните „кво стаа, копеле”, ”ей, тъпунгер” или „ба мааму, пич” в квартирата си на 9-тия етаж на алея „Незабравка”. И не можеше да ги изрече… Гледаше извънземните златни куполи на „Александър Невски”, миниатюрната спрямо родната му планина Витоша от химически чистата си квартира, и сърцето му се свиваше от милост и болка за дома, за родна стряха, за неговата планина, за хората не така красиви, не до там „умни” и „цивилизовани”, но истински като земята, водата, небето и планината. И като нямаше с кого да говори за всичко това, понеже не владееше езика на другите, взе лист хартия, та прописа…

И странно! Пишейки, всички разбираха езика му. И не му се присмиваха. Възхищаваха му се. И граждани, и селяни, и учени, и прости, и умни, и слабоумни. Защото момчето пишеше не с ума си, а със сърцето си… Пишеше не с думи, а със СЛОВО.

И много време трябваше да премине, за да разбере, че мъката, плачът и синкопите на сърцето за дома се наричат НОСТАЛГИЯ, а словото, това чудодейно лекарство против тази „болест неверна”, нарече АНТИНОСТАЛГИН.

Но ако тази селско-градска, бих нарекъл домашна история, е буря в чаша вода, какво би могло да се каже за носталгията и антиносталгина на тия „неуки” селски момчета, нямайки и тридесетгодишна възраст – Христа Ботьов Петков, Иван Минчов Айвазов и Петко Рачов Славейков?! За момчетата Георги Стойков Раковски, д-р Петър Берон, Любен Каравелов, Стоян Михайловски и мнозина още, дето съдбата тях „млади пропъди” да ходят и да се скитат „по тая пуста чужбина, немили, клети – недраги”. В носталгичните си пристъпи тия български момчета, прокудени в далечна чужбина, дадоха на своето любезно Отечество най-свидните си писания, за да я има България.

Далеч съм от мисълта да сравнявам класиците на българската литература, писали в чужбина, с авторите, български момчета и момичета, пишещи в чужбина днес, включени в този сборник на СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА. Но в едно съм сигурен. Написаното тук къде с повече, къде с по-малко майсторство и творчески потенциал, но с любов към българското слово, е плод на носталгията. Изкуството е рожба не на щастието и радостта, а на болката.

Но ще попита някой – защо тогава в този сборник са включени и автори, живеещи в България?! Веднага отговарям: А нима в днешна България мнозина от сънародниците ни не се чувстват емигранти в собствената си страна!”

Маринела Филипова

Прочети цялата новина

Свързани новини: