Кипър една година след спасяването на банките

Нищо не е разгневявало данъкоплатците в последните години така, както спасяването на банките. Цената бе колосална: 592 милиарда евро от парите на европейските данъкоплатци отидоха за стабилизиране на банките между 2008 и 2012 година. Така че мерките за подобно спасяване на банките да бъде последно, а не първо средство, са добре дошли. От 2016 година загубите при срив на банки в Европа ще бъдат покривани предимно от банковите кредитори.

Кипър вече направи едногодишен тест с такъв начин на действие. Резултатите са обезсърчаващи. Икономиката е на път да се свие с 5 процента тази година подобно на 2013 г., а безработицата се покачи на 17 процента. Кредиторите, а не парите на данъкоплатците да спасяват банките изглежда добра идея, но тя не работи добре в Кипър.

На фона на всеобщата криза, тази в банковата система на Кипър изглеждаше като най-сериозната.Скалъпеното спасяване преди година без съмнение беше “капака” на невпечатляващия рекорд от решения на европейските финансови министри и Международния валутен фонд.

Банковите депозити бяха “подрязани”, а основни жертви станаха негарантираните депозити, като това решение бе улеснено от факта, че много от тях бяха руски. Но прибягването към външни кредитори както за поемане на загубите, така и за рекапитализация на най-голямата банка в страната (която освен това трябваше да поеме втората по големина и дори по-затъналата банка), не се оказа голям успех.

Преструктурираната банка, която е доминираща в Кипър, е залязващо величие. Макар съотношението на капитала да изглежда впечатляващо, плащанията са далеч под половината от заявките за кредит.

При положение че кипърската икономика се свива, а пазарът на недвижимости все още е надценен, повечето заеми ще са неизгодни. А заемите на банката са наполовина на депозитите й. Това продължава да я прави зависима от неотложно финансиране от централната банка и неспособна да осигури потока от кредити, от които се нуждае икономиката за възстановяването си.

Три са уроците, които може да бъдат научени от кипърската сага. Първият е за значението да имаш подкрепяна от държавата “лоша банка”, в която да бъдат слагани лошите кредити на преструктурирана банка. Тези компании поемат лошите кредити на банките и им дават възможност да осигурят кредити за нови сделки.

Понеже такива компании имат по-широко поле за действие от банките, те могат да избегнат неизгодни продажби. НАМА, ирландската версия, се концентрира първо върху продажба на активи във Великобритания, където пазарът на недвижимости се възстанови по-бързо отколкото в Ирландия.

Второ, посягането на незастраховани депозити за отстраняване на голяма част от щетите може да помага за защитата на данъкоплатците, но в Кипър това разруши доверието на хората в банките. В резултат на това големите инвеститори навсякъде ще са по-изнервени и ще теглят парите си при първи признаци на опасност.

Тъкмо безпокойствата за управление на банките направиха държавите по-колебливи да оставят банките без средства. Ако се прибегне до заем, това трябва да цели дългосрочно кредитиране, което да не може да бъде оттеглено, и инвеститори, които да посредничат при риск от банкрут. Тогава от съществено значение е регулаторите да насърчават иновации като задължително конвертируеми облигации (или cocos), вид дълг, който дословно предвижда вътрешно кредитиране.

Третият урок са опитите да се налагат строги шаблони. Банковите кризи обаче са различни: някои застрашават със системичен срив, докато други са контролируеми. Политиците в Америка, както и в Европа налагат задължителни правила, за да ограничат държавната отговорност и да предотвратят рисковани действия от страна на част от банките.

Трудностите на Кипър при преодоляване на рецесията във време, когато основната й банка е в такова объркано положение, трябва да служат като предупреждение срещу шаблонните решения, които са по-скоро пуритански, отколкото прагматични.

БТА

Прочети цялата новина

Свързани новини: