Косово-Крим - двойни стандарти?

Това се случи вчера, но всички сякаш са го забравили. На 17 февруари 2008 г. косовските албански депутати гласуваха декларация за провъзгласяването на независимостта на Косово, южна провинция в една суверенна държава, призната от ООН - Сърбия. Това беше едностранно решение, одобрено от някои страни членки на Европейския съюз, но отхвърлено от други, като Испания, Словакия, Гърция, Румъния и Кипър. Така е все още и до днес.

През този ден журналистите от целия свят, отразяващи събитията на място, бълваха репортажи за един народ, който плаче от емоции, който ликува заради обявяването на независимостта. Навсякъде се виждаха щастливите лица на мъже, жени и деца, облекчени, добронамерени, приветливи. Свободата беше дошла. Кой тогава си помисли да запита какво е мнението по въпроса на няколкото хиляди сърби, окопали се от 1999 г. в села, заобиколени от бодлива тел и от бронетранспортьори на международните сили за защита КейФОР?

Никой или почти никой. Кой тогава даде думата на монасите и на монахините от местните православни църкви и манастири, които все още не бяха атакувани или опожарени от албанските екстремисти, мечтаещи за етническо и религиозно прочистване? Никой или почти никой. Кой тогава се заинтересува от това малцинство в населеното предимно от албанци Косово? Никой или почти никой.

Шест години по-късно Крим, южна провинция на Украйна, обявява с общонароден референдум желанието си да се откъсне от родината майка, както направи Косово със Сърбия. Приветстват ли западните страни тази заслужаваща разбиране демократична стъпка, одобрена с 96,6 процента от гласовете на избирателите? Показват ли по телевизиите същите кадри на радостни излияния в Севастопол и Симферопол, както едно време беше в Прищина и Призрен?

Не точно. Този път се заявява, че правото на народа на Крим да разполага сам със себе си (да поиска присъединяването си към Русия) е “незаконно” (визирам Лоран Фабиюс) и че то не е идентично с това на народа на Косово (нито пък с това на народите на Словения и Хърватия през 1991 г., на народа на Босна през 1992 г. и на народа на Шотландия без съмнение идния септември).

За разлика от 2008 г., когато никой не се сети, сега някои коментатори започнаха да споменават принципа за неприкосновеност на границите, наследени от 1945 г., като че ли от 1989 г. насам този принцип не стана неуместен с разпадането на съветската империя и с раждането на десетки нови страни върху нейните руини!

Що се касае до репортерите, изпратени в Крим на този съдбовен 16 март 2014 г., между две интервюта с две карикатурни “бабушки”, които се радваха, че техният регион отново се връща под защитата на “Свети Путин”, те не престанаха да задават въпроси на онези, които смятат за най-чистите измежду кримчаните - татарите. О, колко подходящи са татарите! Толкова представителни, толкова привлекателни, толкова различни от ужасните сърби от Косово!

Татарите са малцинство на полуострова от неговото повторно населяване с руснаци през 19 в., а после и заради тяхната масова депортация към Централна Азия по заповед на Сталин през 1944 г. Това малцинство хората го съжаляват предварително, вещаят му бъдеще подобно на това на абхазците, смятат го за обречено на най-лошите погроми.

И ако се припомня, че татарите са били първите, които са живели в Крим (нещо, което не се подчертаваше във връзка със сърбите, превърнали Косово в сърце на своята средновековна държава още през 13 век, или че нито един византийски хроникьор не споменава присъствието на албанци в региона през онази епоха), се пропуска фактът, че тези сунитски мюсюлмани с нрави също толкова диви, колкото и жестоки, са били смятани до 18 век за абсолютни чудовища - грабители на християнски села, търговци на роби, които дори са изгорили Москва през ...

Свързани новини: