Фалшивото ни помирение с истинско примирение

В България днес тържествуват антиевропейските сили, за които бруталността на Путин е путеводна звезда в ината да не сме като останалите европейци. Така разбират нашенците своя реванш срещу натежалата им демокрация с нейните правила- досадни, трудни и направо враждебни на традицията да се живее на принципа на най-малкото съпротивление.

На тези нашенци с манталитета на руските нашисти сега им стана едно хубаво, че Путин „им го върна” на арогантните западняци, които не само продължават да живеят далеч по-добре (дори и от несметно богатата на суровини Русия), но и ни ядосват допълнително, като изискват от нас да постигнем същото с труд. На тях Путин им показа, че ще си прави каквото си ще и плюе на масовото им благоденствие (запазвайки си правото на лично такова). Защото, за разлика от нас,малките, немощните,бедните, той е голям, мощен и богат!

Путин се привижда като закрилник на озлобения нашенец, на когото му е непоносимо да се съобразява цял четвърт век с високите критерии за приобщаване към онзи свят, който на този свят май няма да достигнем.

В очите на нашенеца Московският закрилник срещу болката от нашия комплекс на неоценени гении (вината за което е в строгите западни оценители) сега наказва Запада за това, че привлича децата на нашенците. Западът е мразен тук не заради тази негова обезлюдяваща България привлекателност, а именно като лозе на баир, като сладко, но трудно достижимо грозде, което за отмъщение е по-лесно да наречем „кисело”.

Сладкото отмъщение на Путин от името на неосъзнатия ни мързел да се напънем, за да си заслужим материализирането на миража на просперитета в матереалния ни свят, беше формулирано от един фанатичен русофил, който не е кой да е, защото е шеф столичната организация на управляващата социалистическа партия. Николай Маринов стана изразител на това отчаяние на нашенеца от сложността на задачата да бъдем европейци. Формулира реакцията от това отчаяние като „победа на православните християни”. С други думи, стана изразител на нагласите за победа на консерватизма, на ортодоксалната съпротива срещу модерността.

Къде сгрешихме през годините, за да се приземим обратно в царството на ориенталските ориентири, доминирани от аргументите на евразийския манталитет да бъдем едновременно лакоми за благата на човешкия прогрес, но да не вървим по утъпкания от другите пък към тях, очаквайки може би да “ни паднат от небето“ защото чрез нашата ортодоксалност сме по-християни от онези, западните?

Друг е въпросът колко нахално е точно типичният болшевик да говори от името на която и да било религия, различна от неговата, комунистическата.

Причините са доста, но като цяло на дъното на това падение е утайката от помирението като резултат от примирението. Защото сме се помирили само с мисълта за безсилието си да се преборим за по-достойно място сред европейците. В резултат на това доживяхме руската пропаганда да ни показва като мечка на синджир на желаещите да вървят по нашия европейски път – „ ако не искате да сте проскубани и гладни, като българите, не ходете в европейската гора”, казва руската мечка.

За съжаление примирението се лекува само с повече информираност и непримиримост към от(к)ровените лъжи, с които доминиращо и до днес ни храни пропагандата за „светлото” ни минало. “За съжаление“, защото разговорът за изясняване на истината би трябвало да се води не просто през, а от медиите, а те са си за съжаление.

Само в рамките на миналата седмица държавната телевизия на два пъти даде път в двете си най-престижни публицистични предавания „Референдум“ и „Панорама“ на подозрението, че смята войнствения руски шовинизъм, пропагандиран от екрана й, за напълно легитимен противник на европейската демокрация у нас, ако не и доминиращ такъв чрез агресивността на подбраните конкретни пропагандатори - веднъж поканени да употребяват медийния усилвател ...

Свързани новини: