ИЗКУСТВОТО В МОЯ ЖИВОТ

             Вместо предговор

 

   Когато достигне до своя житейски рубикон 
(при различните хора той е различен, а при мен
се случи, когато навърших половин век), човек се
замисля върху вечната тема за смисъла на живота,
за това, което е постигнал дотук, и какво
ще остави след себе си.
     Моите отговори на тези въпроси
най-вероятно ще ви се сторят твърде прозаични
 в предговора, и надявам се, поне донякъде поетични
в съдържанието на стихосбирката. Все пак
се изкуших да ви разкажа нещо за себе си, и то
само през призмата на изкуството в моя живот.
     А всъщност цялото това, може би досадно,
многословие можех да го събера и в едно изречение,
както направи по-долу моят приятел Вежди, или
както преди повече от 150 години написа великият
поет Шарл Бодлер. Но вече е късно, хванах
се за перото и с риск да ви отегча, ще напиша
няколко реда вместо предговор.

     През 2004 г. построих хотел „Анел“ в центъра
на София – изградих го, както се казва, „върху 
гола поляна“. Постепенно хотелът се превърна
в музей на българското изобразително изкуство
(от доста години съм колекционер). Дори ни
класираха между десетте най-добри арт-хотели
 в света (на осмо място), спечелихме и приза
„Хотел на годината“ в България.
     Преди седем години започнах изграждането
на арт-комплекс „Анел“ в околностите на
Созопол, нос Христос. Това е най-красивото и
живописно място на българското Черноморие и
затова вложих цялото си сърце и душа в начинанието.
В комплекса и на морския бряг експонирах 
скулптурни произведения на най-изявените и
талантливи български творци. И така – животът
ми минава между големия град и онова райско
кътче край морето.

      Започнах да пиша тази скромна стихосбирка
непосредствено преди рождения ми ден (5 февруари)
и я завърших 20 дни по-късно. Затова я озаглавих
„20 дни от февруари – думи и скици от една маса“.
     Още като дете правех поетични опити. Писал
съм поезия в ученическите издания, но през
годините стиховете се изпогубиха и затова
този път реших да ги съхраня чрез издаването
на тази малка книжка.
     Тя е и посвещение на баща ми, Борис Симеонов,
мир на праха му, който беше човек с много
дарби – беше изобретател, рисуваше живопис,
пишеше красиви стихове... И само още няколко
думи за него – той беше един от изтъкнатите
стопански ръководители в България
(в продължение на почти три десетилетия ръководеше
най-големия комбинат за строителна механизация
на Балканите), бе носител на всички високи
държавни отличия, ордени и награди, почетен
гражданин на София...

      Всичко в тази стихосбирка е родено и
продиктувано от живота ми – между сивото
ежедневие в столицата и романтиката край морето.
Затова разделих стихотворенията в два
малки цикъла: „Улицата“ и „Брегът“. Всичките
петнайсет заглавия в тях са писани на коляно,
на един дъх – в часовете сред многобройните
ми приятели – на обед или вечер, докато си
говорим за изкуство, политика или играем карти.
     Искам най-сърдечно да им благодаря на
всички – интересни, колоритни, нестандартни,
духовно извисени личности, с които през
годините изградихме нашия интелектуален кръг.
Те ме подкрепяха и насърчаваха за издаването
на стихосбирката и сега тя излиза в суров вид,
експресно и без каквато и да е редакторска намеса.
Така стиховете ще стигнат до вас възможно
най-чисти и нефризирани – такова е
мото верую за истинската поезия.
От автора

    Понякога смисълът и познанието за един човешки
живот се виждат по-добре през призмата
на една приятелска чаша.

Вежди Рашидов

 

 

 

Прочети цялата новина

Свързани новини: