10 години България в НАТО – няма как преходът да е тотално провален

През юли 2009 г. бях поканен като лектор на двудневен младежки семинар в Киев на тема „Украйна и НАТО”. Участниците бяха от младежката организация на партията „Отечество” (Баткищина) на Юлия Тимошенко, а семинарът бе организиран със съдействието на германската фондация „Фридрих Науман” и се проведе в централата на партията. Имах възможността повече от два часа да говоря за пътя на България към НАТО, като отговарях и на много въпроси. Няма да забравя невярващите очи на участниците, когато на въпроса „Какви са прагматичните резултати за българите от членството им в НАТО” им казах: „Първият най-важен резултат може да се резюмира с едно просто изречение – повече сигурност означава повече чужди инвестиции”, като цитирах и данните, че само през 2004 чуждите инвестиции “на зелено” надминават получените подобни инвестиции за всички 15 години на прехода (от 1989 до 2004). Семинарът завърши с една доста тягостна и противоречива дискусия „За и против членството на Украйна в НАТО”, която и до ден днешен няма еднозначен отговор. По всичко изглежда, че скоро няма и да има. Или ако има, той ще бъде наложен от Русия и ще бъде не еднозначно, а многозначно отрицателен.

Разказвам всичко това, защото от гледна точка на изминалите 25 години след падането на Берлинската стена и на днешните драматични събития в Украйна, фактите в „комунистическата” част на Европа съвсем не са толкова оптимистични, колкото всички очаквахме. От цялата огромнa Съветска империя „се спасиха” само трите мънички прибалтийски държави Литва, Латвия и Естония, които станаха членове и на НАТО, и на ЕС. Всички останали бивши съветски републики се гърчат в затягащата се руска примка и то много от тях доброволно. Не е много по-различна и ситуацията в бивша Югославия. След жестоките войни и ужасяващи етнически прочиствания, до сега успяха да се спасят само Словения  и Хърватска. Всички останали все още не успяват да степенуват националните си приоритети, въздишайки по Титовата си младост. На този фон просто изглежда невероятно, че точно ние, точно българите, които искахме да станем 17-та съветска република, сме вече от другата страна на бариерата, че успяхме да постигнем всичко това, което сме днес.

Въпреки непрекъснато разпространяваната теза за провала на българския преход, насаждана от объркани протестиращи и контрапротестиращи, от зависими медии и контрамедии, от управляващи и контрауправляващи, от олигарси и контраолигарси, от неостаряващите агенти на ДС и от кого ли още не, ние сме неразделна част от свободния свят и нямаме нищо общо с жалката комунистическа картинка, която представлявахме не само в края на 1989, но дори и в края на 1996 година. Десетгодишнината от членството в НАТО, която  отбелязваме през тези дни, е великолепно доказателство в това отношение.

Българският преход бе значително по-сложен, отколкото си го представят толкова ентусиазираните млади хора, които написаха „площадната” история на бурната 2013 г. Все пак, дори и когато се крещи с напълно оправдано омерзение пред министерския съвет, парламента и президентската институция, това би трябвало да се прави информирано. Трябва да се знае, че в политиката е нужна приемственост, че за подреждането на българския евроатлантически пъзел бяха необходими не само систематичните външнополитически усилия на всички некомунистически правителства след 1989 г., но и постоянно отстояваната позиция за членство на България в НАТО от парламентарните групи на СДС, на ДПС и в по-ново време - на НДСВ, както и от страна на президентската институция , олицетворявана от 1990 г. до началото на 1997 г. от д-р Желю Желев, а след него до 2002 г. от Петър Стоянов.

Нещо повече, положителната стратегическа западна оценка на българската политика в областта на сигурността бе формирана от логичната последователност на редица категорични и отговорни външнополитически решения. Тук ...

Свързани новини: