Дума по дума със Силви Вартан

Б.р. - автобиографичният роман „Дума по дума“ на Силви Вартан е увлекателен набор от наблюдения, мисли, емоции и впечатления, композирани така, че да осигурят на читателя код към личността на най-обичаното „йе-йе момиче“ в България. „Все пак си оставам оптимистка“, обобщава тя, „когато си дадем труд да опознаем другия, ни става ясно, че в основата си всички сме еднакви, независимо от разликите в културата и произхода. Усещам го в пълна мяра всеки път, щом замина на турне: пея пред безкрайно разнообразна публика из целия свят, но емоцията всеки път си е същата, както и радостта да бъдем заедно.“  Силви Вартан е световноизвестна френска певица и киноактриса, родена в България. На седем годишна възраст тя напуска родината си, а десет години по-късно записва първата си песен в Париж. Тя е не просто една от гранд дамите на френската музика, а борбена и чувствителна жена, покорила интереса на милиони почитатели по света с неоспорим талант, елегантно сценично присъствие и благородство на духа. На 23 април в София ще се състои премиера на книгата с участието на самата Вартан. На 24 април в зала 1 на НДК тя ще изнесе поредния си концерт в България, на който ще представи легендарния албум „Силви в Нешвил“. Следва откъс от книгата в превод на Венелин Пройков.

Absence

Отсъствие
Отсъствието е непоносимо, жестоко е за онези, които остават. Във всекидневието то е най-тежко. Когато човек обича едни хора, изпитва потребност те да са до него. Поради моя занаят често пътувам и съм далеч от семейството си. Още от шестнайсетгодишна съм все нанякъде. Да, аз си избрах работата, обичам да съм на турне, да обикалям по света, но мигът на отпътуването винаги е за мен извънредно болезнен. Като разкъсване. Като отзвук от първото ми голямо отпътуване в посока към Франция. Подир много постъпки, въртели и страхове родителите ми бяха получили всички документи, необходими, за да заминем. Настъпи големият ден. Цялата рода се изсипа на перона, за да ни изпрати – бабите и дядовците ми, чичо Андре и леля Мия, която тихомълком пъхна някаква храна в чантата на мама. Аз бях толкова възбудена при мисълта, че се качвам във влак, че никого не виждах. Купето празно, аз си нагласих в него моята кукла Франсет, всичко ми харесваше, мама току снове между прозореца и нашите места, наглася плетения сандък и нещата ни. Обаче изведнъж вратите щракнаха и не знам аз ли, или баща ми и майка ми ме задърпаха към прозореца, понесоха ме натам да се сбогувам. В този напрегнат миг на трескаво суетене аз направо си отсъствах, бях другаде, и ето че сред облака пушек и грохота на тръгващия локомотив виждам дядо, с когото не съм се сбогувала, когото не съм целунала, който сигурно ме е търсил, докато чакахме. Моят дядо, скъпият ми приятел от детинство, който със звука на своя акордеон ме запали по музиката, който ми късаше круши от градината си и ми даваше швейцарските си цветни моливи… Едва диша, тича след влака, лицето му е обляно в сълзи, стъклото е помежду ни, очите ми се взират в неговите и разбирам, че никога вече няма да го видя, искам да му извикам „обичам те“, но думите глъхнат в гърлото ми. Влакът ускорява ход, ето че не го виждам. Не му казах „сбогом“.

Accordéon

Акордеон
Първият ми музикален спомен е особеният звук на дядовия акордеон – това беше инструментът на мъжете в рода ни, баща ми и брат ми също свиреха.
Всеки път, когато нашите канеха приятели, баща ми пееше и свиреше на акордеона. Затова ставам много сантиментална, когато чуя акордеон.

[youtube]https://www.youtube.com/watch?v=09oU2BMzjAU[/youtube]
Aimer

Да обичаш
Разбира се, в мисълта на всеки първата дума е глаголът „обичам“, който свързваме със страстта, с нежността, с ...

Свързани новини: