„Вдъхновение“ е глупава дума

„Умберто Еко галантно ни предлага да надзърнем в частната работилница на демиурга“, пише един критик за „Изповедите на младия романист“ (Сиела). В тях авторът, вече наближаващ осемдесетте, хвърля поглед назад към своята дълга кариера на теоретик и по-скорошните си романи, и разглежда плодоносното им съчетание.Той най-напред изследва границата между художественото и нехудожественото – разхожда се по тази граница, игриво, сериозно, брилянтно. Той вярва, че добрата есеистика е написана като криминале, а умелият романист изгражда прецизни, подробни светове чрез наблюдение и проучване. Развеждайки ни из своя собствен творчески метод, Еко си припомня как е проектирал художествените си светове.

Започвал е с определени образи, избирал е период, място и глас, съчинявал е истории, които биха привлекли както ерудирани, така и масови читатели. Смесването на действителност и измислица продължава с обитателите на тези изобретени светове. Този „млад романист“ е майстор, който има да сподели мъдрости за изкуството на прозата и силата на словото. Следва откъс от книгата в превод на Ангел Игов.

Как да пишем

Когато журналистите ме питат: „Как написахте своите романи?“, обикновено ги срязвам веднага, като отвръщам: „От ляво на дясно“. Давам си сметка, че това не е задоволителен отговор и може да предизвика известно недоумение в арабските страни и в Израел. Сега имам малко време да отговоря по-подробно.
Докато писах първия си роман, научих няколко неща. Първо, „вдъхновение“ е глупава дума, която хитрите автори употребяват, за да ги гледат с полагащото се на творците уважение. Както се казва, геният е десет процента вдъхновение и деветдесет процента пот. Твърди се, че френският поет Ламартин често описвал обстоятелствата, при които създал едно от най-хубавите си стихотворения: разказвал, че му хрумнало напълно готово в миг на озарение една нощ, докато бродел из гората. След неговата смърт някой намерил в кабинета му впечатляващ брой чернови на това стихотворение, което той писал и пренаписвал години наред.
Първите критици, които рецензираха „Името на розата“, казаха, че романът бил написан под влиянието на сияйно вдъхновение, но че поради концептуалните и езиковите трудности е достъпен за малцина. Когато книгата постигна забележителен успех и се продаде в милиони екземпляри, същите критици казаха, че за да забъркам такъв популярен и четивен бестселър, без съмнение съм следвал механично някаква тайна рецепта. По-късно решиха, че успехът на книгата се крие в компютърна програма – забравяйки, че първите читави компютри със софтуер за писане се появиха едва в началото на осемдесетте, когато моят роман вече се печаташе. През 1978–1979 единственото, което се намираше – дори в Щатите, – бяха едни евтини компютърчета, произвеждани от Tandy, и на никого не би му хрумнало да пише на тях нещо повече от писмо.
Малко по-късно, донякъде раздразнен от тези обвинения за компютъра, изготвих истинската рецепта как да се напише бестселър с компютърна програма:
Преди всичко очевидно ви трябва компютър – той е интелигентна машина, която мисли вместо вас. За много хора това ще е категорично предимство. Нужна ви е само програма от няколко реда, дори децата могат да я направят. После вкарвате в компютъра съдържанието на стотина романа, Библията, Корана и няколко телефонни указателя (много са полезни за имената на героите). Да кажем, нещо от порядъка на 120 000 страници. След това с помощта на друга програма ги разбърквате; тоест смесвате всички тези текстове заедно и задавате някакви условия – например махате всички букви „е“, – за да имате не просто роман, а липограма в стила на Перек. В този момент натискате бутона „Отпечатай“ и тъй като сте махнали всички „е“-та, получавате малко по-малко от 120 000 страници. След като ги прочетете внимателно няколко пъти и подчертаете най-важните моменти, можете да ги отнесете ...

Свързани новини: