Защо написах „Диагноза: Българин в чужбина“

04/09/14 21:55
(http://e-vestnik.bg/)

Защо написах „Диагноза: Българин в чужбина“

Не можех да не я напиша тази книга.
Парадоксално – не омраза и лоши чувства, а обич ме накараха да седна зад белия лист.
Всъщност цялостното ми развитие на писател подсказваше, че вървя към подобна книга.
Но формалният повод дойде от наранената ми душа.
За какво става въпрос?
За два епизода, които преобърнаха моите вече 55- годишни усещания.

Съсед, млад, нахакан, тормозел непрекъснато моите родители, просто ей така, от злоба човешка, но чашата преляла, когато започнал да заплашва мама и татко, че щял да отреже главите им, да ги ”пречука” и тъй нататък.
Възрастни хора, болни, самотни, колко им трябва да ги стреснеш и уплашиш, отишли, оплакали се в полицията, вярвали старците в справедливостта, вярвали, че оттам ще ги защитят от този лош човек, че той ще „вземе от дума”.
Но не би!
Милите старци пропуснали малката, но немаловажна подробност, че те всъщност живеят в… България.
И какво се получило?
Дошла след няколко дни оная кола с буркан, за която все се оплаквали по местната радиоточка служителите на МВР, че нямали бензин и моите родители се озовали в … полицията.
Така на 80 години, болни, с пресъхнали гърла от обида и безсилие, мама и татко започнали да дават показания, тъй като бабаитът ги бил обвинил, че не той, а те го заплашвали, че ще му отрежат главата.
Представяте ли си – те, осемдесетгодишните, болните, едва кретащите, щели да „отрежат главата” на съседа-наглец…
И полицаите „повярвали” на него, а не на моите родители. Да, ами че той, следователят, бил приятел по чашка на бабаита…
И ето, моите старци, които през живота си една игла не са откраднали, сега, в заника на своето земно съществуване, трябвало да „берат” невиждан срам…
Представяте ли си – тези двама старци на по осемдесет години се оказали най-големите престъпници в градчето Малко Търново, в държавата, наричана и демократична, и Народна република България…
И сърцето на мама не изтраяло – то се пукнало – милата женица паднала от раз и не станала повече.
Но нима мислите, че свършили мъките й?
Не, разбира се. Защото мама и татко живеели, а мама умряла не къде да е, а в… България.
На другия ден след погребението татко видял нещо, което почти го довършило – няколкото некролога, залепени на пътната ни врата, били изпокъсани, най-старателно и нечовешки. И парченцата били също така най-старателно и мазохистично прибрани в уличната кофа за боклук. Досещате се от кого, нали?
След тези два епизода, наранили ме до кокал, сякаш станах друг човек.
Започнах да се оглеждам около себе си, а и вътре в себе си – не че това не го правех цял живот, но сега като че ли нещо отвътре ме караше да се вглеждам и в най-дребните нещица наоколо.
Това мое поведение бе съвсем инстинктивно.
Какво ли търсех аз в тези мигове - нима отговор на невероятния въпрос докъде може да оскотеят една държава и един примитив, та да посегнат на беззащитния и слабия?
По ирония на съдбата по същото време на тези две събития аз се установих да живея в Париж – всепризнатия град на Светлината и Свободата.
Къде другаде, ако не в Париж, човек може да усети и с кожата си ненормалното, пошлото, нечовешкото?
Къде другаде, освен в този град, „бременен” от светлина и толерантност, можеш да разбереш простата истина, че на този наш временен иначе свят няма по- постоянно нещо, а и не бива да има, от солидарността, от милосърдието човешко – към ближния, но и, забележете, към … себе си. Неща, прости и обикновени, но и толкова забравени и подценявани напоследък…
И ето, тук, в Париж, усетих ...