Еркеч е най-известно с лазари

В културния календар на България лазаруването е в събота, а в Еркеч /с.Козичино, община Поморие/- в неделя. В България това е празник на момичето, а в Еркеч се възпява мъжкото и женско начало. Празникът привлича жителите от цяла Североизточна България. И стари, и млади – всички отиват в Еркеч, лазарито да погледат и душата да си наситят. Празникът продължава два дни, започва в събота преди Великден, когато е малкото лазари, и продължава в неделя. Лазарките избират за свой водач дванадесетгодишно момиче, току-що наканило се да разцъфне в моминство, но още в своето детство, което символизира Бога. Него наричат буенец, може би името подсказва избуяването на природата, а може би идва от думата буй – название на брадвичката, вплетена в байряка, носен от буенеца, символ на неговата власт. Байракът е от цветя, брадвичка и конска опашка, която се развява над главите на играещите, олицетворявайки духа на прабългарите. Байракът е орнамент, символ на радостта от победата. Опашката символизира грижа за добитъка: главен поминък на еркечани е животновъдството. Тя е своеобразен разказ за героя на кон: прабългарски кан, Мадарски конник, Свети Георги. Бялото платно – месала в облеклото на буенеца е връзка на човека с Бога, с духовността. Човек се ражда и го завиват в платно, човек умира и го покриват с платно. Белотата на платното прогонва злото и символизира Божията закрила.

Шевиците сочат потеклото

Характерно е обличането на буенеца. Ризата е бяла, от домашен плат, силно посинена, с три четвърти широки ръкави. Полите, огърлякът и краят на ръкавите са бродирани с тъмносини и червени конци. Бродерията е различна. По ръкавите се нарича “касана”, по полите: “главучки”, “кончита”, “ръчички”, “мажкитя”, “конуви”, “ройкини”, “хухлежки”, “гагулкитя”, “йемешки” – тези шевици сочат принадлежност към определен род. Особено характерни са “кривата” престилка, кунтохът, нагръдникът, кухото герданче, подбраникът, кулуните. Украсата на моминската глава е оригинална: върху шапчица от памучен плат са пришити краища и пелеши, които се спущат по гърба, наред с дългите плитки. Песните разказват. С буенеца напред лазарките тръгват из селото, пеят песни, наситени с лиризъм и красота: “Върба има – Върба нема!” “Де съди кадън (древна българска дума – хубава, красива) Тудора”; “Йорго, любя, Йорго”. В дома на годениците се изпълняват песни, пожелава се щастие и радост на младите. Повечето песни са посветени на момците. Свекървата дарява бъдещата си снаха. Сред песните особено се отделя разказът за еркечанка, която отмъщава за убийството на своя брат и запалва “алибейови конаци и субашови чухлици”. Тази песен е бисер в китката на народното творчество. Заловената мома поръчва на своята майка: “Куга ма, мале, убесят,// куга джънлати отстъпят,// пък ти, мале мо, пристъпи,// пъстри ми поли наряди, //кръстоват пелеш прикачи -// да видят, мале, хората// каква е Рада хубава!// Какви й пъстри полите!” След обхождането на селото лазарските куди се събират в местността Дольник, където песните кънтят, а ехото ги разнася низ горите и полята. Празникът продължава, докато започне да се смрачава. В хората се включват и младежите, които до този момент се любуват на своите избраници. Кумовете “изтеглят” лазарското хоро по стръмния бряг на Дольник към хорището, където вече се намесват всички младежи, играят се любимите хора, а с пайдушкото завършва празникът късно през нощта. Лазарито в Еркеч е автентичният мост, който ни свързва с древното, в него е стаена душата на еркечани. А щом в един празник има душа, то за него са петимни всички.

Петър Куцаров, в. Дума, бр.82, април 2014

 

Прочети цялата новина

Свързани новини: