Малката домашна църква: нова книга на нашия автор Деян Енев

На 16 април излиза "Малката домашна църква" - новата книга на нашия автор Деян Енев. В нея са събрани 44 от близо 100-те колонки, писани всяка сряда в "Портал Култура" от септември 2012 г. Премиерата на книгата е на 25 април от 18 ч. в книжарница "Гринуич". "Малката домашна църква" ще представят Тони Николов и писателят Никола Радев. Публикуваме в аванс предговора на Тони Николов към книгата, издадена от "Хермес" : Тихите думи на Деян Енев Писани всяка сряда за редовните му читатели от Портал „Култура”, тези кратки слова на Деян Енев са лек за душите ни. Защото са дошли от сърцето. Озарява ги пламъкът на любовта, чийто недостиг е най-сериозният порок на съвременната култура. Във времена на злост, омраза и разяждащо съмнение във всеки и всичко, Деян Енев не се колебае да твърди, че „на този свят има място за чудеса. Иначе човешката самота е непосилна” ( Черната Богородица от Монсерат ). Или да се пита: „ къде изчезна радостта? ”, убеден, че тя е „онова нещо в делника ни, което може да се оприличи единствено на златния нимб върху иконите на светците”. Тези текстове са „тихи съзерцания” на едно християнско сърце. А сърцето на християнина „пее” от любов, защото тя извира от тайнствени глъбини и не секва, напук на всички мъки и нещастия, на цялото зло в света, когато всичко е „на кантар”, но ето че даже държавата, в която живеем „все пак не се продънва в бездната, защото масата на добрите хора винаги надхвърля масата на бандитите, на разбойниците, на крадците” ( Кантарът ). Писателите са като юродивите , казва Деян Енев. Те викат, но не ги чуват. И не крие съмненията си дали, както е тръгнало, читателите все още се нуждаят от тези глашатаи на словото. В противен случай и писателите ще спрат да вярват в думите, заради които живеят, а съответно думите ще престанат да обозначават истината – думата „мъка” няма да означава мъка, „детски смях” – смях на дете, а думата „България” ще изразява неизвестно какво, но не и родина или отечество. Огромният успех на тези текстове в „мрежата” и неспирното им шествие из интернет са най-добрата защита на словото, която един писател е в състояние да му осигури днес. Деян Енев е много четен автор. Известно е обаче, че всеки писател се тревожи не само от това „дали”, но и „как” ще го четат. Ще видят ли читателите онова, което е видяло сърцето му, ще почувстват ли болката или радостта, заради които е прибягнал до думите? Разтворете тази книга на която и да е страница, и убеден съм, че ще попаднете на нещо истинско, на „парченце живот”, защото авторът, преди да го обговори, го е „пробвал със зъби дали е от злато” ( Нямото исо ). Истинската проза предполага истински читатели. Особено, когато е написана с типичната за Деян Енев „точност и краткост”, която според Пушкин е най-първото достойнство на прозата. Ето защо не се съмнявам, че събрани в книга, тези текстове ще имат своя нов живот и нови читатели. Авторът е казал вече, каквото е имал да каже, поставил е точка и дата под всяка една от „тихите си думи”, проводени от сърцето. Колкото и те, по стила си, да са доста различни: яркостта на живота и един духовен смисъл ги обединяват в особено „мисловно пространство”, достъпът до което сякаш ни е изначално даден. Ред е на читателя да открие или преоткрие тези редове, пронизани с остра „болка по текущото”. Погледнато календарно, зад тези думи се крие година и половина от нашия общ живот, от едно нелеко и смутно време за България. Взрем ли се обаче по-дълбоко, под епидермиса на по-политическите текстове, ще видим, че зад разкритите язви, „вълчия вой” и играта на гатанки, Деян Енев ни прави съпричастни на голямата си болка за човека. Тъкмо тя му позволява да намери верен изказ и ритъм на разказа за политиката, да ни каже отново онова, което е видял със сърцето си. Знам от автора, че тези текстове са писани бавно и отмерено в нощната тишина, която обира суетнята и гълчавата на деня. Тогава в дълбините на човешкото сърце сякаш се открехва някакво друго, духовно око, което ни позволява да видим нещата в истинската им светлина – не в тукашната им ущърбност, а във вечната им красота. Дарът на това двойно виждане е нещо, което винаги ме е удивлявало в текстовете на Деян Енев. От една страна, те са автентично натурални, даже журналистически: „истинският журналист обелва събитието, както се бели лук”. Сами ще се убедите, че авторът не спестява никому нищо, а описанията му пронизват реалността като с нож, до корена. Оттам насетне разказът му обаче винаги има и метафизичен план – дори да е за битието на просяците или за „страната на Мунчо”. За да ни припомни кои сме ние, за да ни „приземи” – всички нас, които също просим милост от Бога, понякога и без да го знаем, ала „не сме Божии избраници, които да превеждат на разбираем език небесните тайни” ( За просяците ). Затова в тези текстове има толкова много поезия: „птиците сутрин чуруликат тъй, сякаш пеят псалми”, а „луната стои на небето дълго, след като е съмнало, и прилича на старинна сребърна монета.” ( Сънародници ). Казват, че четенето, даже в по-голяма степен от писането, разкрива какъв е човекът. Вярвам, че щом сте посегнали тъкмо към тези „тихи думи” на Деян Енев, това не случайно. Всеки човек е това, което чете, както и онова, което оставя за себе си от прочетеното. При условие, че чете и че се приобщава към прочетеното със сърцето си. С духовния си взор, който е „светило на тялото” (Мат. 6:22). Иначе, както ни предупреждава Деян Енев, ще заживеем с тъмата. Ще заживеем като Къртици : „Всеки нещо си чопли в своя коридор, в своя тунел. Понякога излизаме на светло, оглеждаме се. Виждаме по-близо и по-далеч и други такива като нас – да душат въздуха, да се оглеждат. Регистрираме присъствието си. И пак се шмугваме в тунела.” Додето е време, нека четенето ни върне радостта, онова „светло общение на душата с други хора, с природата, със света”. Аз повярвах на Деян Енев (повярвайте му и вие), че някъде далеч, на един остров, след Голяма Богородица, има огромен кипарис, пълен с лястовички. Те трябва отново да се върнат тук. И заедно с тях ще се завърне радостта. Тони Николов

Прочети цялата новина

Свързани новини: