Възкресение – въпреки нас и за нас

В тази държава постоянно някой на някого се кара. Управляващите се карат на опозицията. Опозицията се кара на управляващите. Когато някой политик изпадне зад борда започва да ни се сърди, че не сме разбрали неговата мисия, и че не го заслужаваме. Началниците по цялата йерархическа стълбица се карат на подчинените си. Карат ни се в магазина. Разправяме се с някой джигит докато шофираме. Някой непрекъснато се блъска и крещи, за да си осигури по-добро място в претъпкания градски транспорт. Накрая изнервени се скарваме вкъщи. А на тези, на които това не им стига, остава прекрасната възможност за анонимни заяждания в интернет… Сега, когато се намираме в Страстната седмица, къде могат да се пренесат нашите собствени страсти, освен пред храма? Там се оказва най-удачното място себелюбието ни да се изрази отново в разправия. Например, докато чаках за върба на Цветница, една жена пред мен вдигна скандал на свещеника за броя и големината на клонките върба, които получи. Предположих, че и той ще избухне, защото това вече е нормално за социалните ни отношения, но само безпомощно отпусна ръце и каза: „Госпожо, опитайте се да бъдете по-сдържана поне на празника. В крайна сметка за какво сте дошли – заради Христос, или заради върбата?” Отговорът обаче продължи да бъде твърд и смая и свещеника, и мен: „Много ясно, че заради върбата. Заради Христос идвам през останалите дни”. Сигурна съм, че през другите дни тази жена изобщо не идва на църква. Или ако идва, то е за да „мине под масата”, или пък за да получи червено яйце. И със същата увереност би креснала и тогава: „Идвам за здравеца и да мина под масата, а не заради Христос”, Който стои разпънат над въпросната „маса”. Мисълта ми е, че често поради шумните изяви на нашия егоизъм ние сме забравили най-важните неща в живота. Търсим само как да се доберем до онова, което ни се вижда изгодно за момента, но изпускаме голямото и си оставаме все така нещастни. За повечето от нас тези дни са изгубили своята дълбочина и са се превърнали в обикновена ритуалност. Да не кажа в суеверие, чиято цел единствено е „да ни върви”. И именно, за „да ни върви” искаме нечетен брой клонки върба за щастие, три коренчета здравец, защото две се давали на умрелите, а под „масата” се минава за „здраве”… Следва обилното ядене на яйца и козунаци на Възкресение и животът се връща в предишното си русло на разправии, малки битки и големи сражения с околните. Едновременно с това изпускаме най-изумителното нещо на света, което е пред очите ни. Разпятието, извадено в центъра на храма, и иконата, към която понякога протягаме ръце, за да се „заредим с енергия” от нея, ни разказват за това, че Бог е дошъл в плът при хората. Това е парадоксът на нашата вяра. Вечният е дошъл при временните. Безкрайният е дошъл при ограничените. Безсмъртният е дошъл при смъртните еднодневки. И е дошъл не да ги съди, нито да събере дълговете, които те имат към Него, нито да им се скара затова, че не са се издължили. Дошъл е да извърши нещо много тихо и много кротко – тяхното спасение. Нашето спасение! През тези дни ние ставаме свидетели на любовта на Бога към човека, която е неизмеримо смирена. Само Някой, който е Вседобър и Всеобичащ може да слезе толкова ниско, че да умре вместо тези, които са сгрешили пред Него и да даде Своята смърт в откуп за тяхната смърт. До образа на дошлия Бог виждаме какво представлява и човекът. Той плюе дошлия Господар на всичко с устата, които Той е сътворил. И Го бие с ръцете, които Той е създал. Свети Юстин Попович казва, че Разпети Петък е най-страшният ден в историята на света. По-страшен дори и от деня на Страшния Съд. Защото на Страшния Съд любящият и милосърден Бог ще съди човека, а на Разпети Петък злият и немилосърден човек съди Бога. „Още ли вярваш в човека? – пита свети Юстин. Виж какво представлява той на Разпети Петък!” И въпреки всичко, Христос намира оправдание дори за тези, които Го хулят, като казва: „Отче, прости им, не знаят какво правят”. Тази любов на Бога към човека предполага някакъв отговор. И ние наистина понякога не знаем какво правим. Например, вдигаме скандал за здравеца, който стои под Кръста. Искаме го с коренче, за да си го засадим. Пред нас стои потресаващият образ на Божията любов и вместо да засадим нея в сърцата си, мислим къде да засадим здравеца… Или пък си казваме: „Ще мина под масата за здраве”. А после се изтъкваме, че сме модерни хора от 21 век. Тогава защо правим такива примитивни неща? Що за отговор е това? Все едно някой да ти каже: „Обичам те!”, а ти да клекнеш и да минеш под масата. Но някой ще възрази: „Нали тази маса тъкмо Църквата я е поставила?”. Важна е обаче не тя. А онова, което е върху нея, но пропускаме да видим – Плащаницата, изобразяваща мъртвия Христос и Разпятието зад масата. Ние не минаваме под масата. Вършим нещо съвсем различно. Символично слизаме в гроба на Христос. Символично съумираме с Него. И излизайки от другата страна - съвъзкръсваме като нови хора заедно с Него. Иначе казано, покланяйки се, признаваме Го за свой Господ и Му обещаваме, че ще оставим „стария си” егоистичен човек, който мисли само за себе си и как да задоволи себелюбието си и ще станем „нови” хора. Такива, каквито Той би искал да ни направи. Такива, които основават всичките си дела на любовта. И тук чудесата на тези дни съвсем не свършват. В неделя ние посрещаме единствената важна новина на света - Този, Който се разпъна за нас, е победил смъртта и е отворил вратите на вечността за нас. Победил я е не философски, а реално, като е възкръснал от мъртвите и веднъж възкръснал – вече не умира. Празнуваме това, че Бог е победил смъртта. Тази смърт, която обезсмисля всичките ни усилия. Защото няма значение дали си умен или прост, богат или беден, началник или подчинен, стар или млад, красив или грозен – все едно ще умреш. И всички философии на света, всички културни достижения, по думите на същия свети Юстин Попович, представляват просто меда, с който се намазва брадвата, преди палачът да ти отсече главата. Ако не беше Христовото Възкресение! То единствено дава смисъл на човешкия живот и на нещата, които се случват в него. Но как посрещаме ние Живота? Разбира се, с разправии. Понякога пияни и крещящи: „Попе, дай огъня!”. Миналата година един човек изгори ръката на свещеника, който му запалваше свещта. Свещеникът каза: „Внимателно, защото с тази ръка след малко трябва да служа Литургия”. А онзи му изкрещя: „К’во ми пука, бе. Такъв ти е бизнесът!”. Малко по-късно пък, вече по време на службата, докато хората целуваха иконата на Възкръсналия Христос, една жена гледаше равнодушно и люпеше семки. Просто така си стоеше в храма, плюеше люспи на земята и си държеше детето. Някой не издържа и й каза: „Как не ви е срам да плюете семки в лицето на Възкръсналия Христос?”, а тя без да губи присъствие на духа отговори: „Не съм аз, детето ги плюе”. Тоест, „Нещо против детето ли имате?”… Всичко това е много тъжно. Все повече ставаме роби на егоизма си и равнодушието си. Сякаш, че за Христос не е останало място. Той влиза в нашите сметки и планове, само когато искаме нещо от Него. И ако не ни го даде веднага Му се сърдим и си казваме: „Знаех си аз”. Държим се, сякаш Христос ни е не много добър познат, от когото винаги можеш да вземеш някой лев назаем, но после, ако го срещнеш на улицата, да се направиш, че не го виждаш, за да не би да си поиска дълга. Или пък си измисляме Христос. Такъв, който да ни урежда. Забравяме всичко, което е говорил и цялата Църква, която е устроил. Някои започват разправиите с: „Не искам посредници с Бога, защото те са грешни”. И следва порой от ругатни. Това е посредствена самоувереност. Като не ти трябват посредници, трябват ли ти приятели? Създаваме непреодолим критерий, че можем да дойдем в Църквата само, ако в нея всички са безгрешни. Но ако те наистина са такива, какво ще правим ние в тяхната компания? Искаме да се намърдаме сред безгрешните, за да правим скандали и там? Това е невъзможно. Името на тази бъркотия се нарича забравено покаяние. Забравеното желание да се бориш с егоизма в себе си, със скандала, който сам произвеждаш. Всеки, който е започвал тази борба, знае колко е трудно и каква нужда имаш от Христос, за да побеждаваш. Църквата всъщност е общество от такива борещи се хора, събрани около Христос, които желаят да живеят във вечността с Него. Тази вечност е най-забравеното нещо от нас. Ние живеем сякаш, че сме временни. Сякаш, че всичко е затворено в този свят. И гледаме да черпим с пълни шепи от него. Думите „Христос Воскресе!” и камбанният звън ни подсещат, че сме вечни. И всичко в нас трябва да бъде подчинено на вечността. И делата, и мислите, и чувствата… Хората, които разбират това, са прекрасни. Топли и любвеобилни един към друг. Въпреки всички крясъци, викове и гърмежи на пиратки по някое време нощта на Възкресението утихва и започва Светата Литургия, която ни подсказва, че вратите на Небесното Царство са отворени за тези, които искат да живеят според неговите правила. И никога не е късно да се променим. Защото Възкресението се е случило въпреки нас и за нас…

Прочети цялата новина

Свързани новини: