Вярата - между трапезата и баналните сериали

 Признавам си, че ми е тъжно, но и вътре в мен нещо ме човърка.  Някакъв следпразничен синдром. Като че ли точно това е времето, в което си правиш равносметка, сбогуваш се с близките, които нямаш възможност да виждаш толкова често. И си казваш, че започва едно сиво ежедневие. Сякаш светът се е изчерпал точно в тези четири или пет дни.  Признавам си обаче и че ми стана малко страшно след гледката по магазините през изминалата великденска почивка - неразбираема треска за пазаруване, зареждане на хладилника като за последно, отвсякъде протягащи ръце за агнешко и пилета на грил. А хора около мен дори питаха продавач-консултантите дали ще работят всеки ден, дали ще има хляб. И ми стана тъжно. За пореден път показахме, че сме шампиони по празнично пазаруване и че празникът за нас е най-вече около масата. Никой не говореше за вярата, възкресението. Сетих се за една много хубава фраза на голям наш писател: “Имах мечта да имам часовник. Сега имам часовник, но нямам мечта.” Горе-долу така е и с вярата на българина. Или по-точно с неговото безверие. Както каза наскоро и психиатърът д-р Николай Михайлов, общо взето интересът към църквата се изчерпва с това какво се яде на празниците, какво се готви и какво не се готви и кой какво е направил в частния си свят от църковната сфера. А вярата се заражда в семейството, тя е въпрос на мироглед, на избор. Но в забързаните ни дни все повече остава някъде назад, зад агнешкото и пържолите.

 

Вече дори боядисваме великденските яйца някак си по навик, да си мине по реда. Няма го вълнението, че ще направиш нещо красиво, да го предадеш на детето си, да му обясниш смисъла на всичко това. Дори се замислих колко от нас са разказали на малчуганите за Страстната седмица, за магията на възкресението. Вярно е, че трудно ще разберат, но поне можем да опитаме. Все трябва да се започне отнякъде. В противен случай празниците ще продължат да са просто поредните неработни дни за нас. Това стана част от народопсихологията ни. Така е и по Коледа, когато за отрицателно време овършаваме моловете, а след това се чудим един месец как да вържем двата края. Само и само защото са празници и масата ни трябва да е отрупана подобаващо. А всъщност смисълът на тези дни и нещо повече от това. Те са времето, което можеш да откраднеш за семейството си, да се видиш с родителите си, които вече нямаш възможност да посещаваш често. Да се извиниш, дори да простиш, да си направиш равносметка какво си постигнал и към какво се стремиш. Да благодариш, че близките ти са здрави. Това е вярата. Тогава идва и възкресението. Жалко е, че за пореден път тя остана някъде между трапезата и между баналните сериали по телевизиите. Затова е някак си тъжна цялата тази суета. А нали дойде Светлата седмица?

Прочети цялата новина

Свързани новини: