Двайсет години по-късно

В какво се превръщат писателите след смъртта си? Повечето потъват в забрава. Имената им изчезват напълно във фунията на времето. Някои имат повече късмет и се превръщат в улици. Или в площадчета. Някои се преселват дори върху банкнотите. В това, ако помислиш, се крие царска награда, но и велика горест, особено когато писателят е бил безсребърник. Алеко Константинов върху зелената столевка. Бае Алеко, очаквал ли си го това сичкото богатство? Някои писатели след смъртта си стават патрони на литературни награди. Такъв е примерът с наградата „Рашко Сугарев” за кратък публикуван разказ на автори до трийсет и пет години. Тя се връчва вече 17 години. Създадена е от четиримата приятели на Рашко Сугарев Любен Станев, Димитър Коруджиев, Любен Петков и Георги Величков. Един много скъпоценен приятелски жест, който имаше щастието да срещне и разбирането на НДФ „13 века България”. Обявяването на тримата победители на тазгодишното издание на конкурса „Рашко Сугарев” е днес. Затова сега ще се опитам да събера в шепа трохите на паметта, за да се сетим за този човек – за писателя Рашко Сугарев. Спомням си като днес – тогава работех във в. „Експрес”. Редакцията му беше там, където днес е редакцията на в. „Сега”. Един ден ме извика Любен Дилов-син, главният редактор: „Рашко лежи в Чирковата клиника. Болен е. Отиди да направиш едно интервю.” Отидох. И след време, преработвайки неколкократно текста, се получи следното. Което сега предлагам на вашето внимание. „В едно интервю през юли 1993 г., взето в Чирковата клиника, помолих облечения в зелена болнична дреха Рашко Сугарев да разкаже в десет реда биографията си. Ето какво ми отговори той: „Роден съм на 1 април 1941. Завърших медицина – не на лъжа. Изневерих й – не на шега. Последваха страниците. Сутрин кофеин – много. Цигарите – и те много. Махмурлукът ми – и той доста редовен. През свободното си време яздих шеметни мотоциклети на шеметни разстояния. София-Малко Търново за шест часа. Срещнах доста жени. Любовта ни най-често биваше взаимна. В десет реда толкоз.” Рашко създаваше впечатление на едър човек, въпреки че не беше висок. Беше плещест, набит, здрав, с телосложение на хамалин, с гъста брада, с дебели вежди. Ако пренасяш пианото на дъщеря си, ще повикаш тъкмо такъв човек на помощ. Смееше се широко, от сърце, въпреки че на маса повече мълчеше. Зъбите му бяха леко раздалечени, като на добрия магьосник от приказките. За хората с такива леко раздалечени зъби се казва, че са щастливци. Въпреки излъчването си на трапер той беше рядко ненатрапчив човек, носител на едно фино вродено достойнство, с каквото в същата степен са одарени още само трима писатели в нашата литература – Георги Величков, Любен Петков и Димитър Коруджиев. Те четиримата тихо, но страшно упорито проядоха като дървояд соцреализма, създавайки през 70-те и 80-те години безсюжетния психологически разказ у нас. Когато в началото на 90-те се разбра, че писателят Рашко Сугарев е болен от рак, никой не можеше да повярва. Наистина, пушеше като комин, обичаше тези пущини ичкиите. Но Рашко болен от рак – тази мисъл беше толкова далеч от познатите му, колкото и някакво земетресение на островите Фиджи. Сто пъти му го казахме и през онази вечер в ресторанта на СБП в самото начало на 1993 г. Както се оказа, това беше последната вечер на Рашко на свобода – на другия ден влизаше в болницата. Компанията беше голяма, всички го окуражавахме – той изглеждаше бодър, здрав, енергичен. Уж беше зима, а сняг нямаше и навън духаше един пролетен вятър, пълен с бляскави елмазени капки, като пръските по палубата на кораб. Като затвориха ресторанта, неколцина тръгнахме по улиците. Разделих се с него пред Спортната палата на „Гурко” и „Левски” – и още го виждам, приведен срещу вятъра като мотоциклетист, готов за борба с болестта. Искам това да ми е последният спомен от Рашко, но уви, не е. Видях го още веднъж, през юли в Чирковата клиника, малко преди операцията на левия му бял дроб, когато взех от него интервюто. През онези години, когато издавахме първите си книги, авторът Рашко Сугарев ни стряскаше и ни смайваше с езиковото си умение – неговите думи на белия лист не изглеждаха като думите на никой друг от пишещите. Уважението на нас, младоците, към него беше съвсем искрено, както е на хората, за пръв път излезли на татамито – към притежателя на черен колан. Образно казано, докато другите ковяха капси, пък макар и позлатени, Рашко ваеше истински майски бръмбари, готови веднага да зажужат и да литнат. През есента на 1992 г. Рашко Сугарев започва да кашля упорито, припомня началото на сагата му писателят Любен Станев, също по професия лекар като Рашко, в тънката си книжка „Обреченият. Хроника на едно колективно убийство”, излязла точно година след смъртта на писателя на 16 март 1995 г. И продължава: „ Това е обичайно и твърде разпространено явление за нездравия софийски климат, особено през ноември и декември, и Рашко не му обърнал внимание. За коледните празници се прибрал при близките си в Пловдив и те почти насила го завели на преглед в Медицинската академия. И от този миг, буквално от първите дни на 1993 година, се начева рачешкият ход на неговото житие-битие! Проявили необикновено старание (а по-точно престараване!), цяла група интернисти, рентгенолози, онколози и патоанатоми от Пловдив на бърза ръка сътворили страшната диагноза и не само стреснали уважавания си съгражданин и колега с категоричното си мнение, че е закъсал, но загатнали пред жена му, че процесът е толкова напреднал, щото Рашко едва ли щял да изкара повече от седем-осем седмици.” В интерес на истината, Рашко е имал обективна ренгенова находка – така наречената „мантелна сянка” на левия бял дроб, но това явно е била баналната сянка на вирусна бронхопневмония. А колкото до фаталната диагноза, „потвърдена” от взетия чрез бронхоскопия материал за изследване, Любен Станев предполага, че просто в Пловдивската болница е станала грешка, подмяна на Рашковия материал с този на действително болен от най-злокачествения „дребнозърнест” белодробен рак пациент. Местните светила го подлагат на интензивна химио- и лъчева терапия в продължение на два месеца. Брадата и косата на Рашко оредяват. Но той продължава да се чувства здрав, силен. В интервюто го попитах: - Ходи ли при Ванга? - Жена ми беше. Спах върху захарче. Ванга: „От го не оперират, ма? От Илиев с лъчите ли идеш? Туй добре. Да се оперира, ма. Нек се оперира. Друго няма.” Операция препоръчва и професор Чирков. Тандемът е мощен – възнамерявам да се подчиня.” И той се подчинява. Левият бял дроб на Рашко Сугарев е отстранен. А няколко дни след операцията, разказва Любен Станев, в стаята нахлува искрено развълнувана професор Юрукова от цитологичната клиника на ВМИ и едва не го разцелува: „ Ще черпите, колега, нямате никакъв рак! Изваденият ви дроб, който изследвахме основно, е абсолютно здрав, можете да дишате спокойно!” В резултат на срива на имунните му сили след химио и лъчетерапията, Рашко Сугарев развива обаче упорита гнойна инфекция в гръдната кухина. Димитър Коруджиев и Любен Станев му съдействат да замине на лечение в Германия. Любен Станев дори го придружава по време на престоя му там. Но светилата в Германия са безсилни. Ако не бяха приятелите му – Георги Величков, Димитър Коруджиев и Любен Петков и Национален дарителски фонд "13 века България" – малцина днес щяха да си спомнят името на Рашко Сугарев. Наградата за къс разказ „Рашко Сугарев” се връчва вече 17 години. През годините я взеха автори, които днес са емблематични за новата ни литература. За финал ще цитирам няколко думи на Георги Величков за него: „От цялото му същество се излъчваше доброта, която влияеше неотразимо. Той просто беше Рашко, когото всички обичахме. Живееше „странно”. Обитаваше неуютни квартири и хотелски стаи, сред разхвърляни завивки и купища боклуци. Задоволяваше се с най-необходимото: легло, стол и маса, върху която да сложи пишещата си машина. Всяка сутрин ставаше в 5, вземаше две таблетки витамин С и ампула кофеин и пишеше. Тайничко му завиждахме: за свободата, за непукизма, за пълната му отдаденост на литературата – все неща, за които мечтаехме и не смеехме да осъществим.” Тъй че – да си спомним днес за Рашко Сугарев, отдадения изцяло на литературата. Такива хора вече комай няма. Текстът е публикуван в портала Kultura.bg

Прочети цялата новина

Свързани новини: