Децата вече не знаят кое е добро и кое зло

 Иван Игов е роден във Варна. Завършил е психология в СУ „Св. Кл. Охридски“. Ко- ординатор е на проекта „Училище без на- силие“, който е съвместна инициатива на УНИЦЕФ, Държавната агенция за закрила на детето, Министерството на образова- нието и науката и на Столичната община. Автор е на държавните стандарти за обу- чение по психология в средното образование, на няколко книги и учебници. 

Проф. Игов, само за няколко седмици станахме свидетели на военен, който уби жена си, на момче, което закла жена и 7-годишно дете, на студентка, която скочи от Аспаруховия мост за удоволствие... Какво става?
- Всеки отделен случай си е сам за себе си. Може да се дължи на психично разстройство или на употреба на наркотици. Какъвто е случаят в Джебел. Задържаното момче Мерт е било наркоман и е посегнало на жената, която се е опитвала да му помогне. Всъщност това е грешка номер едно - да се опитваме сами да се справяме с психично болен или наркоман. Не можеш да помогнеш на такива хора, трябва намеса на специалист. Иначе се стига до убийства или до инциденти като този в Лясковец. Ако тогава бяха пратили психолог, а не барети при барикадиралия се стрелец Петко Савов, нямаше да има убит полицай. Навсякъде по света хора извършват зверства, без да са ясни причините. Независимо колко добре или зле живеят хората в различните страни. Става въпрос за тежки поведенчески отклонения, мании, психопатии, социопатии. Типичен пример е случаят с масовия убиец в една изключително подредена държава като Норвегия.

Може ли трупането на агресия и извършването на зверства да се дължат на начина ни на живот, на мизерията, на липсата на перспектива?
- Тези обстоятелства могат да отключат у повече хора такива реакции. Определено начинът на живот влияе, но пряка зависимост няма.

Тогава какво може да накара един баща да убие собственото си дете?
- Говорим за ненормално поведение. За болни хора. А в състояние на психоза човек изкривява представата си за света. Вижда извънземни, чувства заплаха навсякъде около себе си. Дори до такава степен, че собственото му дете да се пре- върне във враг, който той трябва да унищожи. А когато убива, смята, че спасява света. Лошото е, че у нас тези инциденти се случват често и че обществото ни не реагира достатъчно адекватно. Тук говорим за реакция не след трагедията, а още при първите сигнали, че може да се стигне до нея. Защото сигнали винаги има. Психозата не настъпва изведнъж, човек не решава в един миг, че ще убие своя близък, съсед или просто някой на улицата. Преди това има симптоми, които обаче никой не забелязва. Защото трудно правим разликата между норма и патология. И ни липсва необходимата социална чувствителност. Но не защото сме лоши хора, а защото институциите не реагират адекватно или изобщо не реагират, когато получат сигнал. И примери за това има всеки ден. Така губим постепенно своята чувствителност и спираме да обръщаме внимание на това, което се случва около нас. Например преди време минавам покрай Централните хали в София и виждам един баща да проси, държейки бебето си в ръце. Детето беше видимо упоено и аз отидох при полицая, който стоеше на отсрещния тротоар, и го помолих да направи нещо. На другия ден униформеният продължаваше да си седи на същия тротоар, а на десет метра от него мъжът все така си просеше с дрогираното бебе в ръце. Затова хората губят своята чувствителност, защото не вярват, че държавата може да помогне.

Трябва ли опасни за себе си и околните хора да се разхождат свободно по улиците?
- Психиатрията в последните години се разви много и в момента в 80% от случаите може да се постигне ремисия на психичното заболяване. Но хората трябва да се лекуват цял живот. За съжаление у нас поради липсата на достатъчно клинични пътеки и достатъчно култура тези неща престават да се правят. И всяка година ставаме свидетели на десетки убийства, извършени от хора с психиатрично заболяване, които не си пият хапчетата. А за това трябва да се грижат близките им или социалните служби. Другият проблем е може би в либералния закон, който не позволява да лекуваме някого насила. И в псевдозащитниците на човешки права, според които прибирането на болен в институция е накърняващо.

Може ли човек да е агресивен, но да не е болен?
- Невъзможността да овладяваме гнева си и емоциите си, неумението да се справяме в кризисни ситуации също е болестно състояние. Това е поведенчески проблем, какъвто имат много хора. Във всяко трето семейство в България се справят агресивно помежду си или когато има някаква кризисна ситуация. Викат си, карат се, скандалите са ежедневие, побоищата също. И когато децата са свидетели на такова поведение, започват да смятат, че трябва да се държат агресивно. Вместо да се научат да вземат решения, те се бият и убиват. И не мога да разбера защо държавата отказва да въведе задължителни часове по етика в училище, в които да правим точно това - да научим децата да реагират правилно и адекватно. Да различават добро от лошо. Когато имат проблем, да знаят кого да попитат. Това може да става и в часове по религия. А българското училище се е превърнало в обучилище, където наливат ненужни знания в главите на хлапетата, но така и не ги научават да се справят с живота.

Защо всички институции, психолози, социални работници се намесват чак след трагедията. Как се работи с хората в риск и кой се грижи за тях?
- Целият процес на психиатрична помощ в България е сбъркан, защото в него участват предимно чиновници, които не са компетентни да помагат на деца и възрастни с проблемно поведение. Въпросът дори не е в парите, защото ги има. И сега във всяка община има поне осем чиновници, които би трябвало да отговарят за дете в риск. Обаче те нито са експерти, нито си говорят помежду си. Да не говорим за така наречените психологически съветници в училищата, 80% от които не са квалифицирани. Някъде тази роля изпълняват учители по фи- зическо. Защото, вместо да мислим за децата, мислим за системата и решаваме въпроса със съкращенията, като назначаваме неквалифицирани хора да се грижат за хлапетата. Затова и едва в 15% от случаите, когато имаме дете, което е бито вкъщи или има проблем, се съобщава от учителите. Ако това се случи в Европа или САЩ, учителят, който не сигнализира за дете в риск, веднага бива уволнен.

Но не са виновни само учителите, нали?
- Преди две години имахме случай на колежка училищен психолог, която спаси момиче, убеждавайки го да не скочи от 4-ия етаж. След това подаде сигнал до социалните служби. А родителите на тийнейджърката заведоха дело срещу нея, защото била накърнила достойнството на семейството и детето. В каква държава живеем, щом съдът изобщо допуска такъв иск и тази жена беше разкарвана 18 месеца по различни инстанции. Слава Богу, поне не я осъдиха. Друг много голям проблем е, че през последните години спряхме да мислим за децата като за свои. Приемаме ги като чужди и не се грижим за тях. Това, което аз искам да кажа на политиците - добри или лоши, глупави или умни, леви или десни, жълти или зелени, е да си стиснат ръцете и да започнат да мислят и работят за децата. Иначе нищо добро не ни чака. Ако не ги научим как да се държат в трудни ситуации, как да вземат решения, как да сдържат агресията си и как да изразяват себе си, черната статистика на зверства ще става все по-дълга.

Прочети цялата новина

Свързани новини: