Проф. Илия Тодев: За интелегенцията ни под турско робство няма достатъчно хляб

 Революционното движение през Възраждането у нас е преди всичко дело на интелигенцията. За нея е било въпрос на живот и смърт премахването на турското робство, каза проф. Илия Тодев, директор на Института за исторически изследвания при БАН, в интервю за БГНЕС.

- Има ли аналог Априлското въстание в световната история?

- Не съм сигурен, че може да се открие точен цялостен аналог. Но не е трудно да се паралелизират отделни личности и събития. Например, Ботев прилича на Че Гевара, бранителите на Перущица наподобяват онези на Масада. Повече бих искал да кажа за сходството между кланетата в Батак и в Канпур. Както е известно, след няколко сражения баташките въстаници разбират, че противникът им е много по-силен и че борбата е безсмислена. Те изпращат парламентьори при турския главатар Ахмед ага Барутанлията, който тържествено обещава, че ако капитулират, нищо лошо няма да им се случи. Въстаниците предават оръжието си, но вместо милост, Барутанлията заповядва поголовно клане. Канпур, пък, е едно от трите главни огнища на голямото Сипайско въстание в Индия през 1857. Градът, защитаван от около 200 британски колониални войници, с още около 250 цивилни европейци, е обсаден от многократно повече въстаници, начело с Нана Сахиб. Англичаните издържат 20-ина дни. Накрая, загубили надежда да получат подкрепление отвън и след тържествено обещание от Нана Сахиб, че ще им позволи да се изтеглят невредими, те слагат оръжие. Но сипайският вожд веднага погазва думата си и ги избива. Малко по-късно най-варварски са изклани и цивилните. Днес на това място се издига един от най-големите паметници на английското управление в Индия. Пръв Уолтър Беринг, официален британски анкетьор за турските зверства през 1876, изтъква близкото съответствие между двете кланета.

- Какво е мястото на въстанието в българската история?

- Това е труден въпрос, по който има стари спорове. Съществуват преценки, че въстанието е било не просто ненужно, а направо вредно. Защото то предизвикало Руско-турската война 1877-78, тя пък в крайна сметка довела до Берлинския конгрес, от който произлезли Балканските и Първата световна войни, които за нас завършват с две поредни национални катастрофи.

В контрафактуални разсъждения от такава гледна точка като по-добра опция се изтъква възможността за възстановяване, чрез културна борба за единство и напредък, на държавността ни при обстоятелства и с успех, подобни, например, на онези при чехите, които, отдадени на мирно съзидание за национална консолидация, дочакват крушението на владеещата ги Хабсбургска империя без да прибягват до силата на оръжието. Противното мнение, което господства в науката, настоява, че Априлското въстание и последвалата Руско-турска война са били единственият ни път към държавно-политическа свобода, че инак бихме имали съдбата на арменците или кюрдите.

- Защо шепа хора се изправят срещу една империя? Кое ги подтиква да тръгнат на този подвиг?

- Революционното движение през Възраждането е преди всичко дело на интелигенцията. Тя е формирана главно в чужбина и за нея турското владичество е отвратителен позор. По примера най-вече на руската интелигенция и нашата възрожденска интелигенция се чувства длъжна на всяка цена да промени обществото. Воля за борба, воля за саможертва, воля за по-добро – и то на всяка цена, и то безкористно, и то в името на обществото: това е най-характерното в нея. Освен това, за нея под турско просто няма достатъчно хляб. Тя трябва да се задоволява изключително с учителство сред одухотворен, но не ценящ културата народ, който е склонен да плаща повече на говедаря, отколкото на даскала. Своето пренебрежение към онова, което би могла да му каже интелигенцията, българинът облича дори в поговорка: "Акъл не ща, пари ми дай". Лишен от истинска възможност за голямо духовно творчество, за възрожденския интелигент, след като прекипят бурите на младостта, остава само окаяната вегетация. Единственият изход за него е борбата (която може да замести творчеството, а и сама да бъде творчество) за собствена държава, която държава би могла да бъде меценат или плодоносно поле за обществено-политическа изява. За интелигенцията, прочее, премахването на турската власт е въпрос на живот и смърт.

От друга страна, в Априлското въстание, което е най-крупната възрожденска въоръжена проява, най-масово участват селяните. Но това не се дължи на някакъв непреодолим техен обществен или материален антагонизъм със съществуващия порядък. Просто, в условията на Източната криза от 1875-78 душата на българския селянин се оказва най-податлива на революционна обработка. Тя е омагьосана от харизмата на личности като Бенковски, в неговото подсъзнание, моделирано най-вече от подвига на Христос на Голгота, нечувани преди слова като "Свобода или смърт!" получават силата на категоричен императив и издигат неговия дух до шеметни висоти. Освен това, Гюргевските апостоли си служат както с могъщия мит за "Дядо Иван", така и с нравещата се на колебливите умове нумерология. Пред българския селянин – там, където бунтовническата агитация е направена както трябва – през пролетта на 1876 интелигенцията не оставя никакъв друг изход освен бунт. Много елементарно би било да наречем това ефикасна, но безогледна демагогия. Всъщност, само тогава, може би, българският селянин смогва, благодарение на революционното "слово", истински, с неустоима императивност, да почувства, че "не само с хляб човек живее…"

- Какво поуки ни остави Априлското въстание, днес трябва ли да търсим упование, опори в историята?

- Априлското въстание ясно свидетелства за голямата роля на манталитета, който е един от важните параметри на "дългосрочния период". Възрожденските революционери полагат много усилия за да научат "българина да мре за отечеството си". Според тях само така може да се възстанови българската държава и да се спечели уважението на останалия свят. За свой лозунг те издигат формулираната от Патрик Хенри през 1775 алтернатива "Свобода или смърт!" Вдъхновени стихове в такъв смисъл написва Ботев, чието послание е още по-радикално ("Свобода и смърт!") и за който не вярата в Христос, а смъртта в бой за свобода е залог за вечен живот.

Тъкмо Априлското въстание става пробен камък за ефекта от тези внушения. Някои, като Кочо Чистеменски в Перущица и като самия Ботев в Балкана, успяват не само на думи, но и на дело да превъзмогнат традиционната нагласа към насилствената смърт. Повечето от онези, обаче, които през 1876 вдигат оръжие в името на българската свобода и на които им е писано да умрат, го правят като християнски мъченици, т.е. по традиционен начин – без да прибягват към самоубийство и без да се борят до смърт, а повече следвайки модела, по който сам Спасителят отива на кръста. Приблизително по същия начин смъртта вече бе срещнал и най-таченият от корифеите на българското национал-революционно движение, В. Левски. Поради това може да се твърди, че възрожденското националреволюционно движение, и особено неговата най-представителна проява, Априлското въстание, се развива между полюсите на борбата и мъченичеството, т.е., че внушенията от страна на елита само отчасти са се превърнали в "колективно безсъзнателно".

По този начин Априлското въстание се разкрива пред нас и като нехомогенна смес от "бавното време" на българския селянин и "бързото, експлозивно, събитийно време", от което има нужда интелигенцията. Без успешната почти само сред селяните и стопроцентово волунтаристична пропаганда на Гюргевските апостоли не би имало Априлско въстание. Без мъченическия подвиг на априлските селяни пък не би имало българския холокост, с който бе платено възстановяването на националната държавност. От друга страна обаче, тези дивиденти за България от Априлското въстание извлича тъкмо буржоазията в лицето на "Старите" чрез пратеничеството Балабанов Цанков.

Прочее, в пълния си формат Априлското въстание е съчетание на противоположни екстремуми – небивал масов подем и максималистични очаквания, жесток погром и огромно кръвопролитие, едва ли не чудесно, фиксирано в Санстефанския мир, избавление-победа. В тази триада е стаена изключителна мистична мощ и тя, струва ми се, е обяснението за неумиращия интерес към станалото през "Страшната пролет на 1876". За всички, които милеят за България, секвенцията от крайни обрати става свидетелство за тавматургичните свойства на патриотичната вяра. Така споменът за Априлското въстание се превръща в нещо като Български Великден, чието съпреживяване носи болка и страх, но и пречистване и нова надежда за всеки българин – и затова изглежда толкова задължително, колкото е задължително за християнина ежегодното вживяване в Цветница, Разпети петък и Възкресение Христово.

Най-сетне, Априлското въстание изпъква и като рядко успешен случай на инак трудното в българските условия сътрудничество на основните обществени класи и прослойки – селяни, буржоазия и интелигенция. Т.е., Априлското въстание е общонародно; но не в смисъл, че в него участват всички български селища, от най-малкото до най-голя¬мото, или всички българи, от първия до последния, а защото то съчетава усилия на активната част от всички социални категории – от "всякоя възраст, класа, пол, занятие…"

- Бунтът тогава носи свободата на българите, днес трябва ли чрез бунт да постигнем своя катарзис и да продължим напред?

- Имаше преди време един филм "Без борба няма победа". Това заглавие е чудесен лозунг – за днес, за утре, за всички времена и за всички хора.

- Младите интересуват ли се от история и какво могат да научат от нея?

- Младите се интересуват от история, защото си дават сметка, че тя е важна част от общата култура. Освен че е любопитно, знанието за миналото може да им помогне по-добре да се ориентират в живота. Мисля, обаче, че те са силно смутени от голямото разноречие на тема история. Самоцелното несъгласие при нас като че ли почва да става норма. Нека помним, че споровете трябва да раждат продуктивни решения, а не да служат за поле за изява на лоши характери. Трябва да излъчим авторитети, на които обществото да има доверие – само така историята ще може да реализира своя идейно-възпитателен заряд.

Прочети цялата новина

Свързани новини: