Арчи Браун: Барак Обама и митът за силния лидер

 Президентът Обама често е критикуван за слабостта си във външната политика, поредно потвърждение на което стана стремителното влошаване на отношенията с Русия и украинската криза.

Сенатор Джон Маккейн, един от многобройните критици, присъединили се към атаката срещу президента, нарече нежеланието на администрацията на Обама да осигури военна техника на временното украинско правителство "още един признак на слабост".

Но между силния лидер и мъдрия лидер има съществена разлика. Типичните силни лидери – т.е. тези лидери, които се стремят да доминират както в родината си, така и във външната политика – по време на криза често са склонни към твърде бурни реакции, особено по въпросите на използването на военна сила. За щастие, Обама успяваше да избегне до момента това.

В същото време, светът иска да види в американския президент – и това също така е в интерес на самата Америка – не силово ръководство, а просветено ръководство. Нека си спомним Карибската ракетна криза от 1962, когато президентът Джон Кенеди отхвърли съвета да нанесе бомбен удар по съветските кораби, плаващи за Куба, и да унищожи разгърнатите там ракетни установки. Макар че в крайна сметка САЩ успяха да убедят Съветския Съюз да изтегли своите ядрени ракети от острова, американците също трябваше да направят отстъпки и да обещаят, че те няма да се опитват да свалят режима на Фидел Кастро със сила и че ще изтеглят американските ракети от територията на Турция. В рамките на този договор беше решено, че тази последна отстъпка няма да бъде разгласявана. Нещо повече, това стана известно след дълъг период от време, когато вече се бяха появили предположения, че изтеглянето на ракетите от Турция въобще не е било отстъпка пред Съветския Съюз. По тази причина, макар общоприетият мит да гласи, че само Никита Хрушчов е бил принуден да се затвори очите за някои факти, в действителност Кенеди се е оказал достатъчно разумен политик, който също си е затворил очите за много неща и не е провокирал започването на катастрофална ядрена война. Този епизод може да послужи като отлична илюстрация за понятието просветено лидерство: Кенеди е спечелил битката в сферата на връзките с обществеността, но споразумението, постигнато от САЩ и СССР, е било истински компромис.

Предпазливостта на Обама по въпросите на външната политика представлява дългоочакваната алтернатива на наивния оптимизъм на президента Джордж Буш-младши и фиаското на неговата операция в Ирак, които съсипаха репутацията на САЩ на международната сцена, по-конкретно в арабския и мюсюлмански свят. Колкото и катастрофална да е ситуацията в една или друга мюсюлманска държава, няма никакви обективни причини да смятаме, че военната интервенция на американците може да донесе устойчив мир, а не нова ескалация на враждата, част от която неминуемо е насочена срещу самата Америка. Опитите на Обама да избегне непосредствената военна намеса в Либия и Сирия и неговото желание да продължи диалога с Иран – вместо да го напада – представляват същността на благоразумното лидерство, въпреки че, както твърдят критиците на президента, това му пречи да сложи плаща на силния лидер.

Освен това, не трябва да обвиняваме Обама, че се е опитвал да подобри руско-американските отношения, които е получил в наследство, започвайки през 2009 "презареждането". Обама и неговите съветници са извършили грешка, смятайки, че възгледите на Дмитрий Медведев съществено се различават от тези на Владимир Путин и че, като президент Медведев ще има голямо влияние върху политиката на страната. В действителност се оказа, че Путин е бил патрон, а Медведев – само помощник и размяната на постове нищо не е променила в техните отношения.

Фактът, че презареждането беше сполетяно от неуспех – когато Путин се завърна на поста президент, а след това започна офанзива срещу опозицията, а сега анексира Крим – не е резултат само от грешките на администрацията на Обама. Това стана резултат от политиката на Запада спрямо Русия от началото на 90-те години. След края на Студената война американската администрация имаше възможността да привлече Русия в новите структури за осигуряване на безопасността, които можеха успешно да дойдат на смяна на НАТО и Варшавския договор. Вместо това, разширяването на НАТО по посока на Източна Европа и бившите съветски републики, започнато от президента Бил Клинтън и продължено от Буш, доведе до тези негативни последици, за които са предупреждавали прозорливите критици на тази политика, включително Джордж Кенън.

Когато Кенеди е търсел изход от Карибската криза, той се е поставил на мястото на Хрушчов и е помислил, как би реагирал на американските предложения, ако е бил съветски лидер. Независимо от това, колко често Вашингтон е уверявал Кремъл, че разширяването на НАТО не представлява заплаха за Русия, това разширение, а също и решението на Буш за излизане от Договора за ПРО винаги е било разглеждано от Москва като заплаха. Вероятно подобни стъпки в САЩ са изглеждали като признаци на силното лидерство, но те само са задълбочили противоречията между Москва и Вашингтон. Американските лидери от този период трябваше просто да последват примера на Кенеди и да се поставят на мястото на руските си колеги, представяйки си каква би била реакцията на САЩ, ако да кажем, Мексико или Канада са решили да се присъединят към Варшавския договор.

Да, постсъветските лидери носят основната отговорност за своите собствени неуспехи. Авторитарният стил на управление отново възникна при Борис Елцин и започна да набира обороти при неговия наследник Путин. Руският национализъм, който винаги е бил една от главните черти, скриваща се зад монолитната фасада на КПСС, се превърна в голяма сила в руското общество. И затова до голяма степен съдейства факта, че Москва смята за враждебна политиката на САЩ и ЕС по отношение на руските държавни интереси. Макар руският политически елит да изпитва страх пред влиянието на ЕС в Източна Европа, това се обяснява със собственият страх на този елит пред истинската плуралистична демокрация.

Това отново ни връща към украинската криза, в хода на която Путин, както и много други типични силни лидери преди него, очевидно се е увлякъл и си е повярвал достатъчно. Междувременно републиканците обвиняват Обама, че той недостатъчно решително реагира на руските действия в Украйна. Той отхвърли призивите да се изпрати оръжие на временното правителство в Киев, макар вицепрезидентът Джо Байдън да обяви неотдавна, че САЩ ще изпратят в Украйна "военна помощ с несмъртоносно действие за армията и граничните служби" на обща стойност 8 милиона долара, а също така ще предостави 7 милиона долара за "медицинско обслужване и социална помощ" на украинската армия. За Русия е изключително опасно да се намесва във вътрешните работи на съседна държава от името на рускоезичните й граждани. Именно по тази причина администрацията на Обама и ЕС се оказаха напълно прави, изработвайки йерархия от санкции и предоставяйки възможност на Русия да взема участие в изработването на решение на всяка степен от развитието на кризата. Западът трябва да се запази правото да въведе по-строги санкции в случай, че Русия продължи своето настъпление. И отново подходът, предвиждащ плавни движения по посока излизане от кризата, е далеч за предпочитане в сравнение със "силното" лидерство, за което настояват привържениците на твърдите мерки.

Историята и народите на Русия и Украйна са толкова тясно свързани един с друг, че уличните протести в Киев и свалянето на президента Виктор Янукович предизвикаха в Русия далеч по-голям страх, отколкото във всяка друга държава, с изключение на самата Украйна. Последвалите след това стъпки на Русия, започвайки с анексията на Крим, съществено усложниха задачата на Москва за изграждане на отношения с това правителство, което представлява интересите на мнозинството граждани на Украйна. Въпреки това, съществува определена връзка между Русия и източните области на Украйна, преминали в опозиция на новото, ориентирано към Запада правителство в Киев, която в значителна степен усилва влиянието на Кремъл върху тези територии. Кремъл има прекрасна възможност сериозно да усложни живота на всяко украинското правителство, което се ползва с подкрепата на мнозинството избиратели, да провежда единна политика на цялата територия на Украйна, включително и в областите, където живеят хората с друга културна идентичност. Днес е много важно държавният секретар Джон Кери и неговите европейски съюзници по време на преговорите с руския външен министър Сергей Лавров да признаят необходимостта от определена децентрализация на политическата власт в Украйна. Правейки това, екипът на Обама ще има възможността да провери добронамереността на Путиновите намерения. Ако руското ръководство истински е заинтересовано от единството на Украйна /без Крим/, такава Украйна, където много от пълномощията ще бъдат предадени на регионите, то ще трябва да обуздае своите агенти и привърженици в източната част на страната. За съжаление за момента това не се случва.

Ситуацията в Украйна може да се сравни с успешния преход от авторитаризъм към демокрация в Испания, която както се установи, може да се управлява като унитарна държава само в рамките на авторитарен режим. Демократизацията в страната след смъртта на Франциско Франко беше достигната и отчасти заради предаването на част от пълномощията на испанските автономни региони - и най-самобитните в културен план райони, Каталония и Страната на баските, получиха максимално количество пълномощия в сравнение с останалите части на тази квази-федеративна държава. Такава достатъчно млада държава, като Украйна, чиито постсъветски лидери не бяха талантливи ръководители, също трябва да следва тези изисквания в процеса на строителството на демокрация. И фактът, че администрацията на Обама осъзнава тази реалност, трябва да бъде повод за поздравление, а не осъждане.

В Русия твърде много хора се прекланят пред лъжливия бог на силния лидер и макар това да е част от образа на самия Путин, той също извлича огромна изгода от широко разпространената в руското общество идея, че държавата, изиграла главна роля в края на Студената война, сега се е оказала на мястото на победения враг. Последното, което трябва да прави сега Обама, е да следва примера на Путин. Украйна се нуждае - и САЩ трябва да отстояват тази гледна точка - от мъдро управление, способно да изгражда отношения, а не от силен лидер. Като правило, типичните силни лидери най-много се боят да изглеждат слаби и това ги кара да правят грешки. Критичност, способността да се оценяват правилно политическите събития при цялата им сложност, гъвкавост и ако им провърви прозорливост могат да дадат на лидера много повече ползи, отколкото надценяваната от мнозина сила

Прочети цялата новина

Свързани новини: