20 oт февруари

 УЛИЦАТА

УЛИЦА

Прашната улица бавно заспива
под хиляди стъпки вече отминали.
А колко съдби с тях си отиват –
някои се срещнали, други разминали?

И в скучната вечер те се прибират
след хиляди празни думи изречени,
които много от тях не разбират…
Прибират се тъжни, самотни, обречени.

Такъв е животът на градската улица –
тук няма романтика, тук няма поезия.
И срещат се само прашните делници,
тайно откраднали нечие щастие.

 

ПРЕХОДЪТ
Поколение на кръстопът

Във чашата с вино поглед се дави
и мислите в мрачни простори летят.
Спомени, болки и чувства забравил,
след четвърт век отново съм на кръстопът.

Виновен ли бях, че толкова дълго им вярвах,
че не въстанах, когато бях по-силен и млад,
че в лъжата голяма до днес аз останах
и в „пътя“ им наивно тъй дълго вървях?

Виновен ли бях, че вече дори не ги мразя,
че от безсмислени спорове останах без глас,
че свойто достойнство и чест не опазих,
че децата след нас пак без път ще вървят?

Виновен ли бях…?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 
ТЪЛПАТА

Спомен за февруари 2013 г.

Под стъпките на хилядна тълпа
площадът пее тъжна песен.
Ние, лудите, сме тук сега,
а политиците къде са?

И с леден мрак се спуска вечерта,
и крачим във премръзнали редици,
а тез, които ни превърнаха в тълпа,
се крият в богаташките чифлици.

 

 

МЕЧТАТА НА СКИТНИКА

Премръзнал в студената вечер стои
и протяга ръка към забързани хора.
А вятър в оголени клони свисти
и къса лист подир лист без умора.

Той няма любима, семейство и дом,
а носи душа на мечтател –
мечтае за малко храна и подслон
и за чаша със някой приятел.

Мечтае да свърши дългата нощ
и вятърът леден да стихне.
Не иска служби, пари и разкош,
а само жив да осъмне.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

МЕЧТАТА НА ДЕПУТАТА

Със скъп часовник и с пура в устата –
това е депутатът, днешният герой.
И само сделки се въртят в главата
и в милиони мисли той.

Мечтае си за още няколко мандата;
да е министър с привилегии безброй;
а после – посланик, някъде извън страната,
с пари в офшорки и във брой.

И в черква ходи, свещи пали,
и пред олтара се кълне,
но в Бог да вярва той – едва ли,
ние, вярващите, сме овце…

Нашият герой е депутат все пак,
а ние – … прост електорат.

 

 

СЪДБАТА НА АРТИСТА

Какъв живот съдбата му избра –
да гледа на света с очи различни,
и с цвят, и с музика, и с образи пластични
да сътвори неземни чудеса!

Божествен дар или участ зла –
с таланта, с младостта – в нерадост…
И примирен да чака жалка старост
с угнетена и потисната душа…

А щом приключи пътят му земен –
слова и речи, почести безкрайни…
Къде бяхте вие – знайни и незнайни,
докато живя самотен, беден!?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 
БЕЗСЪННА НОЩ

В безсънната нощ прозорците бавно заспиват
и тихо, на пръсти сънят се промъква страхливо.
Но в мисли безкрайни пристан при нас не намира
и в тягостни спомени той без следа си отива.

Минава нощта, звездите изстинали гаснат.
Последни секунди отмерват часовете лениво.
И в мрака на утрото две светлини ще се срещнат,
и от съседни прозорци ще си намигнат свенливо.

 

 

РАЗДЯЛА

В сълзите на разплакано момиче
една любов обречена потъва.
Мечтите се завръщат отдалече,
сърцата в скръб дълбока плуват!

И спомени, и чувства раздвоени –
за миналите месеци, години,
за делниците най-обикновени,
за срещите, изречените думи…

И тръгват двамата във две посоки –
по неизвестни пътища, по прашни друми.
И всеки пак ще търси дълго другия
и любовта във сълзите потънала.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЖИВОТ

Животът бавно и полека отминава
като отдалечаваща се лодка от брега.
И само спомени назад остават,
напред води дълбоки предстоят.

А край брега са бистри, плитки и лазурни,
навътре – тъмни, мрачни стават те.
И няма бряг, водите стават бурни,
накрая – само въздух и небе.

И в лодката се качват разни хора,
и слизат, други са наред.
А ти се взираш в бъдещето без умора,
накрая – продължаваш сам напред…

 

 

БРЕГЪТ

ИЗГРЕВ

Усмихната утрин над залив вълшебен
повдига завеса от тънка мъгла.
И изгревът ален, зад облак надвесен,
изпраща към морската шир светлина.

Събудени птици без път, без посока,
политат над златни вълни надалеч.
Като ангели бели кръжат в небосвода
и се завръщат самотни по здрач.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Бряг за двама

Когато с бавни стъпки над морето

нощта се спусне тихо с лунен мрак;
когато птица, закъсняла отдалеко,
потърси с крясък път към роден бряг;

когато морски бриз от изток тръгне
и стигне до брега в среднощен час;
когато падаща звезда в небето пламне
и изгори самотна някъде над нас,

ще разбереш, че на брега сме само двама –
останали сме ти и аз!

САМОТНАТА СКАЛА

Една скала – самотна сред морето,
събудена във утринна мъгла,
стои далече от брега прокудена,
изправила гранитена снага нагоре към небето.

Тя чака слънчев лъч от синевата
да я помилва с нежна топлина
и уморени от полет крила
да я прегърнат в тишината.

Тя чака влюбен взор да я открие
и две протегнати с копнеж ръце,
едно сърце по-бързо да забие
с мечтите на пораснало дете.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

МЕЧТИ КРАЙ МОРЕТО
Когато в звездна вечер край морето
от безпътица на кръстопът се спреш,
тръгни по лунната пътека надалеко
и себе си в света ще разбереш.

Мечтите на този бряг са безкрайни.
Те нямат граници, ни път, ни хоризонт.
Започват с поглед или срещи случайни,
минават през времето и се ражда любов.

 

 

ЕСЕННА ТЪГА

Помниш ли, помниш ли морския бряг –
с небето от яростни бури разкъсано?
Помниш ли вятъра – луд северняк,
подгонил вълните в морето навъсено?

А белокрилите тъжни ята,
над скали и бездни безумно политнали?
Помниш ли колко печал и тъга –
с тях отлетяха мечтите несбъднати!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЗАЛЕЗ

Над Странджа бавно залез крие
последни слънчеви лъчи
и лодките събират мрежи
да тръгнат към созополски води.

А в мрака рибните пасажи
сребреят в лунна светлина
и губят се зад Агалина
по дългия си път в нощта.

И много залези ще минат –
години, зими и лета…
А аз ще си остана все така –
безумно влюбен в онзи залез!

 

 

„КРИТИЧЕН“ ПРИЯТЕЛСКИ ПРОЧИТ

Проф. Андрей Пантев
Нашите конвенционални представи за състоятелен бизнесмен включват черти на малко агресия, леко снизхождение към околните, демонстративно покровителство и скривано безразличие към дейност, която наричаме духовност. Ако някой от тях посегне към перото или четката, ние сме склонни да обясним това като суетна тръпка на капризен мегаломан. Но отворили стихосбирката на Ангел Симеонов, ние разбираме, че не с всички е така. Едва тогава се досещаме, че той не е само колекционер и меценат, а тънък познавач на изобразителното изкуство, уверили се в това необичайно за професията му качество от не едно слово, изнесено от него на изложби и премиери.
Ние държим в ръцете си едно творение, което носи всички белези на един поривист дебют, дори и на начална неопитност, ако щете, но дарбата, топлотата, съмнението, тъгата и размислите ни впечатляват много повече от това. Малко ли е това за начинаещ поет? Защото наред с прозаичните, понякога жестоки условия, противоречивата среда, монотонните стопански ангажименти и инициативи не са успели да отклонят една емоционална възвишеност, която се е изляла в тази малка книга. Когато носиш дарба, рано или късно преодоляваш природна стеснителност. Затова четем автора като изповед и осмисляне на нашия собствен живот.
Естествено авторът е така завладян от библейското търсене на смисъла на човешкия живот, че е преодолял разбираема стеснителност, за да поднесе като детски хвърчила интимни преживявания, за които знаят малцина. В тези стихове усещаме вътрешен мир, който рязко контрастира с делничната проза на един живот, реализиран с толкова друг тип усилия и способности. Не само литературните критици имат право на оценка и осмисляне на една поезия, особено ако тя не излиза от професионален литератор. Защото има поети и поетични хора. Първите пишат за вторите, а вторите са много повече. Без читатели поезия е малко смислена. Затова ви препоръчвам тази малка стихосбирка – от нея ще почувствате импресия и спомени, които ще ги възприемете като ваши.

Проф. Валери Стефанов
„Думи и скици от една маса“ е нарекъл Ангел Симеонов своите стихотворни опити. Това скромно название до голяма степен уточнява не само обстоятелствата на създаването, но и параметрите на общуването.
Скиците са не само графичните изображения на Вежди Рашидов, те са и словесните изображения, създадени от Ангел Симеонов.
Думите изразяват емоции, носят експресия. Но сами по себе си те не стигат, за да създадат цялостно внушение за преживяното. Скиците са точно това – опит да се подредят думите, да се композират емоциите. Те са творческо усилие да се създаде образ на едно или друго преживяване, отношение, подстъп към света…
Масата, освен място от битовия свят, е хилядолетен символ на общуването. Думите и скиците в тази книжка са се родили именно от предизвикателството на общуването. От необходимостта да се споделя. От радостта да се импровизира. От неизтощимата сила на творческата искра. От виденията, които искаме да опазим, да им продължим живота.
Масата е всекидневното битово бърборене, но тя може да бъде и съкровено споделяне, подкана за колективно творческо усърдие. Точно това се е случило и това е родило творческите импровизации.
Думите и скиците са възможност един февруари да бъде запомнен.
Да бъде записан като емоционален формат. Да се види не само безкрая на морето, но и дълбочината на неговия поглед. Да се усети диханието на природата. Да се надзърне в безсънието на нощта.
Да се залуташ из лабиринтите на душата. Да осъмнеш с тревогата от крайността на живота. Да въздъхнеш от посредствеността на човеците.
Веднъж записан и нарисуван, февруари престава да бъде месец от календара. Той става знак, паметна бележка – нещо, към което можеш да се връщаш. И да разгръщаш.
Ангел и Вежди са ни написали и нарисували своя февруари.
Подарили са ни своя малък емоционален календар. Погледнат откъм март, февруари още не си е отишъл.

Март 2014

 

 

Гиньо Ганев
Изправен, но всъщност седнал пред масата на човешкото взаимодействие, тези стихотворения на Ангел Симеонов извикват у мен идеи от по-общ морален ред.
Истинското предприемачество и неговият дух – единствено то ще изведе страната ни от трудностите, които изживява и които понякога приемат контурите и дълбочината на криза. И то в българските икономически реалности, основани уж на свободната стопанска инициатива.
Успешното предприемачество, за каквото дава доказателства авторът Симеонов като собственик на хотелския комплекс „Анел“, лежи върху съзидаващите ръце и върху интелектуалния капацитет на притежателя.
Време е да се подчертае, че това предприемачество е част от духовния слой на нацията. Той не може да се съставлява само от писатели, артисти, художници, композитори и ловки акробати. В неговите редици е мястото и на добрия предприемач. За- щото не иде реч само за подобряване на ландшафта и на нивото на урбанизацията, а за култивиране на начина на живот на хората и за развитие на критериите за възприемането и участието в заобикалящия ни свят.
Не съм съгласен, че делата са най-добрите думи и че думите са излишни, тъй като материалните достояния, които се създават, говорят сами за себе си. Това не е достатъчно.
Въпросът е друг. Когато предприемачът пропише, ние сме особено взискателни към това какво пише и какво излъчват текстовете му. Затова искам да оценяваме стиховете на добрия предприемач Ангел Симеонов от определена гледна точка. И твърдя, че е много добре това, че те не са затворени в себе си, тоест между морето и брега с неговите приливи и отливи.
Прочитам „вятър леден да стихне“, но разчитам посланията за човешката сговорчивост и толерантност в общия ни живот. Авторът не се занимава с обществените процеси, но отхвърля ксенофобията и неприязънта. Разбира добродетелите на самотата, но не пледира за самотността в човешките отношения. Настоява за улично и душевно спокойствие, за разбирателство и мир, които да продължават по- вече от двадесетдневната отсечка на преживяванията в неговата стихосбирка. И да останат завинаги.
Така да бъде!

 

 

Акад. Стефан Воденичаров
Появата на тази малка стихосбирка с 15 стихотворения представлява едно Откровение от страна на автора си Ангел Симеонов, пълно с болка, тъга, копнеж по загубени духовни стойности. Понякога през думите се прокрадва иронията и негодуванието от несправедливостите и живеенето за сметка на другите.
Герои са самият живот, артистът, скитникът, депутатът, тълпата, улицата, морето с лунната пътека, залезите, бреговете и скалите, които лирическият герой съзерцава. В някои случаи отстрани, друг път със съпричастие към техните терзания и мечти. В стиховете прозира нещо от елегичността на символистите от края на ХIХ век и тяхното разбиране, че светът, в който живеем, е твърде несъвършено отражение на един по-висш, идеален свят. В същото време някои стихове напомнят за бунта на рок поколението от 60-те и 70-те години. Поетът, представител на едно поколение на кръстопът, в своите зрели години се обръща към своята младост отпреди четвърт век, търсейки разбиране от днешното поколение с въпроса: „Виновен ли бях?“
Какво кара някого да посегне към перото и да излее душата си в стих? Желание да споделиш, да се изповядаш, да направиш равносметка, чувството за вина? Тук идва сложното. Необходим е талант. Пътят е труден и не всеки има смелостта да го поеме.
Поезията е концентрация от думи и висша еманация на словото. Тя е състояние на съзнанието. Тя е слово, което чака да бъде произнесено и да зазвучи като музика. Желанието да заговориш в стихове се по- ражда от подтика да преодолееш гравитацията и да се въздигнеш над дребното и земното, да полетиш към далечни висини.
Може ли поезията да повлияе на живота? Не е невъзможно. Понякога думите са способни да променят хората, да преобърнат тяхното мислене. В нашето кризисно време, не само на икономически недоимък, но и на недостиг на духовни ценности е необходима повече поезия, повече музика, които да помогнат да се докоснем до отвъдни светове и да възвисим своите духове. Поезията е вечна, както е вечна нуждата от идеал, от вяра в живота. Ars longa, vita brevis!

Прочети цялата новина

Свързани новини: