За село Розово, сирийските бежанци и човещината

Аз съм столичен журналист, но произхождам от анатемосаното казанлъшко село Розово. Насмогна ли си с работата, поне два пъти в месеца за по няколко дни се мятам на влака за Казанлък. На 25 април още на автогарата земляци на ухо ми довериха, че в селото са се настанили сирийски бежанци, наели са си къща. Е, и? Да, ама вече тръгнала подписка, че местните хора не ги искат. Виж, това не е добре. В селото се отбих в кметството, че ми е на път, а и ми се прииска да чуя кметицата Теодора Георгиева, с която взаимно много се тачим. Млада, едва минаваща 30-те, образована, контактна, чаровна... Пред кметството – трима полицаи. Аха, работата е сериозна. Естествено, че кметицата я няма в канцеларията й. При секретарката Мария Борисова заедно с мен нахлуха три превъзбудени жени. Искаха час по-скоро да подпишат, като че ли някой ги гони. Моментално ги подхванах и ги попитах не ги ли е срам от това, което вършат. Завърших с безапелационното „Глупачки!”. Една се опита да се прави на засегната, обиждал съм ги бил, но я скастрих моментално. Май попрекалих, но толкова много им набрах за толкова малко време! Всъщност бях безкрайно разочарован от земляците си. За изминалите 9 дни нещата поулегнаха, страстите поутихнаха, изгонените бежанци получиха гостоприемен покрив в Крън от другата страна на Казанлък. Не зная кой тогава беше повече тикан от емоции – аз или землячките ми. Дойде обаче време за размисъл и трезва оценка. Защо все пак нещата се стекоха по този начин? Първо, някой от институциите не си свърши работата. Кметицата Георгиева научила от розовци за новите жители на селото. А тя за трите години вече си извоюва авторитет и влияние в селото. Пада и малко хитруша в добрия смисъл на думата, щеше да поведе жените по женски да видят изплашените до смърт шест сирийски деца. Сърцата на майките нямаше да останат корави пред чуждото нещастие. Спиралата на спонтанния бунт обаче започва да се развива без контрол. Второ, да ме прощават някои колеги-журналисти, че ще хвърля камъни в нашата обща градина, но ксенофобията бе насадена де неволно, де преднамерено и от някои медии. Наистина как да реагира човек на заглавия, че сирийци-убийци дебнат по софийските улици? Или че сред тях имало спинозни, сякаш в България тази чума още не ни е споходила. Преди ден-два гледах телевизионно интервю със собственик на информационна агенция. Водещият го пита защо умишлено насаждат тази ксенофобия, а той отвръща: „Ние сме преди всичко българи!” Тъпанар! Преди да сме българи, ние сме хора, представители на човешката раса! Ако прокуратурата е проспала тези факти, значи не си върши работата. (Ало, г-н Цацаров, за Вас става дума!) ДАНС със сигурност обаче вече е отворил папка със съответно заглавие. И ако такъв пишман-журналист започват да го привикват за обяснение на всеки негов ксенофобски материал и да го предупреждават какво му се полага според Наказателния кодекс за застрашаване на националната сигурност, все ще му сработи инстинктът за самосъхранение. Чак на трето място идва редът на моите земляци от Розово. Селото е само на 5 км от Казанлък – хората там работят, там учат и децата, защото училището в селото затвори врати. Полуселяни, полуграждани... Към читалището в селото има действащи драматичен състав, хор и танцова трупа. Футболният отбор от край време по традиция се казва „Млада гвардия”, но младежите не знаят откъде идва името – както в ДСК няма нищо държавно и в ЦСКА няма нищо военно. Идва важният момент, че Розово май е единствено в Казанлъшката долина, което се радва на пълен етнически комфорт – в него няма нито една циганска къща. Ако все пак има посегателства, те са от гастрольори. Това е една от причините в Розово да се търсят имоти за купуване. Местните хора са решени с цената на всичко да запазят това статукво и то е разбираемо. Защото може да звучи грозно, но е истина, че никой българин не иска цигани за съседи. В случая е сработил примитивният инстинкт за пригаждане на познати стереотипи: щом са от Сирия, сигурно са някакви мангали и хайде по далеч от Розово! Вторият важен момент, който не поставя в добра светлина моите земляци, има корени от преди около 50 г. Тогава в селото масово се заселиха пришълци от турската граница южно от Елхово – Радовец, Дервишка могила, Лесово... Кметството им осигури терени за застрояване и техният квартал сега не отстъпва по население на кореняците. Хайде да ги попитам ако не им бе подадена ръка, какво щяха да правят? Още ли щяха да гледат тютюн и овце по ония чукари? Преди повече от 200 г. Шатобриан вярно отбелязва, че жертвите и благодеянията не могат да бъдат вечна връзка между хората. Затова пък неблагодарността се помни до гроб! Децата на тези заселници сега бяха един от двигателите на подписката против сирийците, заглушили в себе си чувството за жал, милост и състрадание. Мнозина розовци имат близки на работа зад граница. Във Великобритания миналата година като избухнаха негативните реакции за гастарбатерите-българи, националното ни достойнство бе засегнато. Бързо забравихме, че представите за българите там се формират от родните ни проститутки, просяците, крадците, любителите на чужди банкови карти... Но когато дойдоха сирийците, моите розовци се вживяха в ролята на британци. Обидно и още как! И последно: пита се колцина от подписалите се в Розово знаят къде се намира Сирия, какъв народ я населява, защо се води войната там и изобщо за какво става дума. Но са готови набързо да предрешават чуждите съдби. Не е ли време с горчивина да признаем, че сред народа ни върви пълзящ процес на опростяване и оглупяване, при който мнозина никога не отварят книга за четене, на бТВ гледат само сериалите, но не и новините, а от модерните технически средства приеха само мобилните телефони, но не и компютрите? Но се обиждат, когато ги причислят към глупаците.

Прочети цялата новина

Свързани новини: