Угризенията на Германия водят Европа обратно към Ялта

 Украйна гори, а Германия е раздирана от угризения. Ангела Меркел трябва да направи избор. Наистина ли германската канцлерка имаше предвид, че Европа не може отново да бъде разделяна на сфери на влияние чрез преначертаване на границите й със сделки между великите сили, както каза? Или колебливият отговор на Берлин спрямо руската агресия в Украйна ни казва, че Меркел всъщност е готова да приеме връщане към геополитиката от Ялта?

Преди няколко месеца Йоахим Гаук деликатно смъмри сънародниците си за неспособността на Берлин да влияе на световните дела. На Мюнхенската конференция по сигурността
президентът каза, че Германия би трябвало да спре да се крие зад чувството си за вина. Вместо това тя би трябвало да съчетае икономическата си мощ с желание за поемане на отговорност в защита на международния ред.

Гаук, изглежда, е уловил оформящите се политически настроения. Франк-Валтер Щайнмайер, социалдемократическият външен министър в коалиционното правителство на Меркел, се изказа в същия дух, като заяви, че “Германия наистина е твърде голяма, за да седи само до страничната линия и да коментира световната политика”.

Това беше през февруари. Никой не можеше да си представи, че техните намерения може толкова скоро да бъдат подложени на проверка от руския поход в Украйна. Изправен пред анексирането на Крим от Москва и нейните усилия да превърне останалата част от Украйна в провалена държава, Берлин разбира, че сериозната външна политика изисква именно такива решения, каквито се стреми да избегне. Наистина, елитите в страната приемат умерени санкции срещу Русия, но правят това с огромно нежелание.

Християндемократката Меркел възприема по-твърда линия от своите социалдемократически партньори. Канцлерката, израснала в някогашната комунистическа Източна Германия, има по-ясна представа за мотивите и методите на Владимир Путин - бившия офицер от КГБ, станал президент на Русия. Винаги предпазливата Меркел обаче не желае да поема курс, който прекалено се отдалечава от възгледите на върхушката в Берлин. Колкото до Щайнмайер, е, ако използваме неговия израз, сега той стремително се насочи към страничната линия.

Германия просперира като зрител. Директорът на “Сименс” Джо Кезер действаше като представител на много бизнес лидери, когато лично изрази уважение към Путин, след като руски войски бяха завзели Крим. В лявата част на политическия спектър мнозина все още въздишат по “източната политика” на Вили Бранд. Бившият социалдемократически канцлер Герхард Шрьодер се продаде на “Газпром” и смята Путин за близък приятел. Хелмут Шмид изкарва на показ латентния антиамериканизъм, който някога пречеше на отношенията му с президента на САЩ Джими Картър.

С бизнес лобито би било най-лесно да се постигне разбирателство, ако Меркел заеме решителна позиция. Разбира се, германската промишленост има големи интереси в Русия. Но тя има нужда да прави бизнес и в САЩ. Предполагам, че възхищението на Кезер от Путин би намаляло донякъде, ако западни санкции заплашат доста по-големите продажби на неговата компания в САЩ.

Колкото до зависимостта на Германия от руския газ, Москва не може да си позволи да спре доставките.

За канцлерката би било по-трудно да се справи със съмненията и неяснотите, коренящи се в германската история, география и култура - прекалено романтичния възглед за Русия, който не забелязва Путин, а вижда Толстой и Достоевски; географските импулси, които казват, че Германия не трябва да заема ничия страна, а да следва свой курс между Изтока и Запада; и дълбокото чувство на вина за руските загуби през Втората световна война.

Един германски дипломат отбеляза, че руските лидери винаги се възползват от съмненията на Берлин. Това не може да се каже обаче за американските президенти. Подслушването на телефона на Меркел от Агенцията за национална сигурност на САЩ не помогна.

Все пак германската двойственост предизвиква недоумение. Успехът на Германия се дължи на членството й в НАТО и ЕС. Нейната постмодерна преданост към правилата на международна система почива преди всичко върху това, че САЩ гарантират германската сигурност. Нищо не би могло да бъде по-добре пресметната заплаха за този основан на правото ред от възприетата от Путин политика на велика сила от 19 и началото на 20 век.

Никой не бива да търси противопоставяне с Путин. Ако дипломацията може да възстанови стабилността и демокрацията в Украйна, това би трябвало да бъде приветствано и от най-твърдолинейните “ястреби”. Германски политици може би имат основание, когато казват, че Западът в някои случаи е бил безчувствен към мъчителното усещане за загуба, изпитвано от
Русия. Може също така да е вярно, че Западът е бил небрежен при изпълнение на обещанията, дадени на Москва след разпадането на СССР, въпреки че съм чувал много европейски, както и американски дипломати да оспорват това. Във всеки случай винаги е умно да погледнеш света през очите на другата страна.

Проблемът възниква, когато разбирането отстъпи място на пораженчеството - когато германската чувствителност стигне дотам, че да се смята, че Русия има право на вето върху изборите на своите съседи и че Украйна наистина е в сферата на влияние на Москва. Тук “уважението” към Русия преминава в презрение към свободите на другите: възможностите за избор, с които разполагат гражданите на Германия, би трябвало да бъдат отказани на хората в Украйна. Подобна логика би позволила на Путин да нахлуе в балтийските страни или да поиска Полша да почита Москва. Това със сигурност е отричане на ценностите, определили следвоенна Германия.

Путин използва военна сила и неверни твърдения, за да разкъса Украйна. Германия е най-големият губещ от неговото презрение към международното право. През 1945 г. в кримския курорт Ялта западните сили на практика отстъпиха на Съветския съюз контрола над Полша. Това очерта рамката за последвалото разделяне на Германия.

Това беше светът, който Европа - и Германия - мислеха, че е останал в миналото след разпадането на Съветския съюз. Путин мисли другояче. Меркел трябва да направи своя избор.

Прочети цялата новина

Свързани новини: