Не, господа, съдбата на миньора не е да умира

Недейте поне да ни излизате с това извинение, в което няма и капка истина и което ни причинява болка.

Болка, мъка, гняв…

Изправени сме пред една от най-големите трагедии в историята на републиката. През 1992 г. в Зонгулдак от експлозия на газ в мина загубихме 263-ма души. Казахме си “нека това не се случва никога повече”. Изговорихме политически слова, реформирахме мините с приватизационната вълна, обещахме си още по-ефективни мини с нулева смъртност.

Но за съжаление, докато приватизацията напредваше с пълна газ, не успяхме да намалим смъртоносните трудови злополуки.

За 73 години в мините сме дали три хиляди жертви. Най-тежкият инцидент беше в Зонгулдак (окръг на Черно море, бел.ред.). Двайсет и две години по-късно към Зонгулдак се добави и Сома.

Докато пишех тези редове (вчера, бел.ред.), турският министър-председател Реджеп Тайип Ердоган обявяваше в Сома, окръг Маниса, че сме загубили 238 души (по най-нови официални данни жертвите досега са 282, бел.ред.). Близо сто бяха ранени, а което е дори по-тежко, десетки други миньори остават блокирани под земята.

Молитвите ни докрая ще бъдат с тях, но времето работи срещу нас. В Сома властва отчаяно очакване, научена от опит безизходица.

Съдбата си е съдба за всеки, който се е появил или ще се появи в тази вселена. Но никой не можа да излиза и да казва, че “в съдбата на тази професия има смърт”. Защото няма професия, която включва смърт, дори и войнишката. Да, нека приемем, че някои професии са по-рискови от другите. По-рискови, но ако бъдат взети нужните мерки, рискът може да бъде избегнат. От съдбата обаче не можете да избягате!

През първото тримесечие на 2014 г. 396 работници с различни професии са изгубили живота си. Защо? Има много причини - от нехайство до нарушения, от непредпазливост до некомпетентност, от прекален стремеж за резултати до ангажирането на подизпълнители, от липсата на контрол до неправилна координация. Най-важната причина обаче е, че Турция все още не прилага политика на “нулева търпимост” към трудовите злополуки.

Деветнайсет години Турция не подписва Конвенция 176 на Международната организация на труда относно безопасните и здравословните условия на труд в мините. Ако я беше подписала, щеше ли да стане този инцидент?

Няма как да знаем, но ако я беше подписала и я прилагаше, нямаше да има голяма вероятност това да се случи, защото тази конвенция товари с много важни отговорности работодателите и правителството.

Министерството на труда обаче казва: “Ние имаме подобни разпоредби за трудовата сигурност” и така избягва темата. Като че ли подписалите конвенцията САЩ, Швеция или Русия, нямат и те такива разпоредби! САЩ и Китай са най-големите минодобивни държави в света.

През 2010 г. ТЕПАВ (турска неправителствена организация за изследване на икономическите политики, бел.ред.) направи важно проучване за смъртността в мини по света. В единия полюс е Америка, а в другия - Китай. Между 2000 и 2010 г. смъртността в САЩ на 100 милиона тона произведени суровини е шестима души. Добре, това е Америка, какво е положението в Китай, който е най-критикуван за по отношение на трудовата безопасност? Средно 200 души.

Ами къде е Турция? Средно над 700 души.

За съжаление, Турция се нарежда по смъртност в мините до страните, в които положението е най-зле! И това не е нещо ново.

Всяко правителство започва работа с обещания, че ще поправи това положение. Но с течение на времето не прилага решително политиката на нулева търпимост и не взима мерки, което води до трагедии, а след това се крие зад извинението, че “съдбата на миньора предполага смърт”.

Болката ни е прясна, скръбта ни е огромна… Болка, мъка, гняв… Сълзите ни са черни.

Поне днес нека никой да не ни излиза с това извинение, в което няма и капка ...

Свързани новини: