С ляв популизъм срещу крайната десница в Европа

Нищо, изглежда, не може да спре възхода на ЮКИП (Партията за независимост на Обединеното кралство - б.р.). Колкото и възмутителни да са изцепките на нейните светила и колкото и демагогско да е поведението на нейните лидери, все пак се очаква тя да спечели първо място на европейските избори във Великобритания идната седмица.

Независимо че изгряващата звезда на младежкото крило на ЮКИП подава оставка, възмутен от расизма на партията, или че нейният лидер - бивш банкер консерватор - се забърква в скандал след скандал за личните си разходи, или че по повечето въпроси - от плоския данък до пълната приватизация на Националната здравна система - мнозинството от гласоподавателите на ЮКИП ни най-малко не споделят нейната ултратачъристка политика.

Но проблемът не е само в това, че те споделят нейната линия по въпросите на имиграцията и на ЕС, нито пък в това, че малцина се интересуват от реалната политика, която ЮКИП предлага. Изплувайки от дълбоките консервативни дебри и навлизайки в традиционните лейбъристки територии, партията на Фарадж успя да налучка една дълбока струя на разочарование и гняв срещу системата, наложена от управляващия елит.

Колкото повече политическата класа се обръща срещу Фарадж, толкова повече тя утвърждава псевдостатута му на аутсайдер. Същата картина се наблюдава и из цяла Европа: популистката десница се надига, заедно с тюрлюгювеч от антибрюкселски еретици, като италианския Бепе Грило, а в някои страни - и с разрастващи се радикалнолеви партии.

Във Франция, Дания и Финландия десни националистически и расистки партии са на път да спечелят по над 20 процента от гласовете. Не много по-назад, изглежда, ще остане и антимюсюлманската Партия на свободата на Герт Вилдерс в Холандия. Същото може да се каже и за яростно антиромската и антисемитска партия Йоббик в Унгария, а пък неонацистката Златна зора в Гърция вероятно ще спечели първите си места в Европарламента.

Всъщност те са една твърде пъстра китка с дълбоки различия помежду си. Докато ЮКИП е за свободния пазар, френският Национален фронт залага на гласовете на работническата класа с искания за държавна намеса и социална защита. И макар че съпротивата срещу имиграцията е мобилизираща кауза за повечето от тези партии, някои, като Йоббик например, превръщат местни малцинства в изкупителни жертви.

Общото за всички тях е, че се подхранват от социалното недоволство, избуяло на целия континент в резултат на десетилетие на растяща несигурност и безработица, падащ жизнен стандарт и строги мерки за икономии. За много от техните избиратели, изоставени от традиционните партии, популистката десница изглежда единствената налична алтернатива.

Не че техният възход ще промени нещо в реалния живот. Европейският парламент е бледо подобие на демократично законодателно събрание. “Изберете кой ще управлява Европа”, гласят негови плакати в опит да убедят скептичните избиратели да гласуват идната седмица.

Всъщност те няма да избират нищо такова. Не само защото Страсбург е слаб и беззъб и защото традиционният съюз на десноцентристи и левоцентристи ще си остане доминиращ в него - макар че евентуален успех на популистката десница сигурно ще подтикне евроелитите също да се поддадат повече на нетърпимост и крайности.

Въпросът е, че Съветът на министрите и Еврокомисията ще продължат да диктуват положението в таен сговор с корпоративните интереси, които имат реалната власт в самото сърце на ЕС. Именно постоянно затягащата се хватка на банките и корпорациите върху брюкселските механизми - чрез 30-те хиляди лобисти, които поддържат неговото функциониране - предопределя всеки нов регулативен акт, всяко предложение на Комисията и всяко съдебно решение.

Резултатът е една система, придала на един провален икономически модел силата на договор, който бетонира дерегулацията и приватизацията и дава предимство на корпоративната мощ над осигуряването на работни места ...

Свързани новини: