Crème De La Crème II*: Андрей Райчев

Част І: Ивайло „Нойзи” Цветков разговаря с големия политически наблюдател за бабата на СДС-то, смисъла на капитализма и икономическата Елпида В какво настроение си след евроизборите? В състояние, близко до умората, защото българите за трети път правят едно и също по отношение на Европа. То не е грешка, а фундаментално недоразумение. Те ги питат накъде да тръгне ЕС – наляво или надясно, или, да речем, националистическо, - но българите въобще не разбират въпроса и избират „добри представители на България в Европа”, все едно тези хора ще защитават интересите на страната. Това е сякаш в някой окръг, да речем сливенски, да решат, че техните депутати трябва да определят не кой да управлява България – левите или десните, червените или сините, - а да определят кой ще защитава Сливен в София (смях). Това е фундаментално погрешно разбиране, което превърна европейските избори във вътрешни. Българите не разсъждават за Европа. Въобще тук не се дискутира нищо европейско. Според мен има структурен проблем, свързан с властовото разстояние между избиратели и избираеми. Т.е. избиратели и властващи обитават две съвсем различни, макар и родни вселени. Българинът дълго време свикваше с мисълта, че ще управлява България, и накрая свикна с нея. Той вече разбира, че вотът му води до управление или смяна на управление. В самото начало той беше точно както сега по отношение на евроизборите - не е свикнал, не му идва в главата, че управлява в Европа. Гласуваше се за властта – или за СДС, или за БСП. Аз помня едно свое ранно интервю от 1991: питам една възрастна жена, “бабо, за кого ще гласуваш” – в живо интервю в някакво село, и тя - “за СДС-то!”. Викам “защо, бабо”, и тя отговаря, “защото те ще са властта”. Бабата е схванала, че новата власт са тези и човек, някак по естество, гласува за властта, в случая сините, и тя пуска за тях. Идеята, че от вота на бабата, от личния избор, зависи властта, не присъстваше. Сега е още по-интересно: отделният човек разбира, че от неговия вот зависи „Бойко или Сергей”, но не разбира лява или дясна Европа изобщо. Нито пък ги различава особено. Няма ли нещо средновековно в този тип мислене? Т.е. ние сме тук долу, а Бог - и съответно властта - са там горе? Да, примитивно е в някакъв смисъл – редът се схваща като стихийно бедствие, редът те е „сполетял”. Първичният човек смята, че “тука е така”. И този ред е непроменим, т.е. примитивното примирение пред висшите сили, премазващо гражданското съзнание? Във всеки случай въпросният първичен човек знае, че редът не е променим от него. Съгласен съм, че това е примитивно и, във всички случаи, ужасно изостанало сега, в XXI-и в. Дискутира се съдбата на европейския проект и той, между другото, доста сериозно се подлага на съмнение във фундамента си. Вижте резултатите на Льо Пен и Фарадж. Навсякъде има недоволство от ЕС, но при нас е просто абсурдно. Ние бяхме като дете, на което са обещали сладолед, но не му го дадоха, и то сега е сърдито на майка си и баща си - или поне на баща си, и казва, “повече ще обичам мама”. Защо това залитане по русофилията – при това, една наново изобретена, дори сглобена русофилия? Европа е изградена на три кита: мултикултурализъм, икономически ръст, и най-важното, разбира се - мир. Мира никой не го промени сериозно, но ръстът не е факт вече 5-6 години. Началото на кризата 2008-2009 не раздалечи европейските страни, а ги сближи, но това беше реакция на елитите, не на народите. Елитите не намериха за нужно да започнат да се борят за поддържане на стандарта в Дания, да кажем, за сметка на Германия или за сметка на Португалия, а някак си се стараеха цяла Европа да се мъчи да излиза от кризата. Но попадайки в ситуация на дълъг „неръст”, народите започват да реагират по най-тревожния начин, а именно да се опитат, грубо казано, да решават за сметка на мултикултурализма - “той ни дойде в повече”. Най-елементарна, ужасна реакция, която, ако продължи, проектът ще бъде застрашен. Ако се окаже, че е свързан с икономическия ръст на живот и смърт, европейският проект наистина изключително трудно ще просъществува. И ако жанрът на нашия разговор позволява, мога да развия тази мисъл малко по-дълго. С удоволствие. Националната държава се изгражда върху определен вид процедура с миналото. Тя е уеднаквяване на историите и на езика. За сметка на това уеднаквяване (или, както казва класикът, “езикът е диалект, зад който стои армия и флот”), историята е разказ, зад който стои властта. Това ликвидира дотогавашните касти и ние се оказваме не протестанти и католици, а германци; не дворяни или селяни, а французи. Т.е. тя ги превръща в равни и еднакви в едно отношение – по отношение на историята – и до това се свежда нацията-държава. Това е изкуствено създадена, но съвсем реална и жива същност, с която модерният човек заживява като със „своя”. Съответно, когато настъпи криза, позоваването на това общо минало кара хората да ходят във войската, да се чувстват естествено, че генералът ги командва да умрат. Съвременният свят не е построен върху миналото и няма уеднаквители, зад които стои армия, флот и обща история, а обратното - сочи някакво бъдеще като идентичност, пожелателно бъдеще. ЕС не е първият такъв проект в историята на човечеството. Първият, леко съмнителен (смях), е САЩ, защото те са полу-проект, полу-нация. Вторият отчетлив проект е СССР, който съществуваше като съгласие за общо бъдеще - макар и насила, и тъкмо в примера на Съветския съюз видяхме какво става, когато това бъдеще загине. Потресаващо бързо се разпада цялото, защото нищо друго не го държи. СССР не претърпя военно поражение, познаваше и глад, и военно възстановяване, и масови репресии – и въпреки това не се разпадаше, защото „бъдещето” го крепеше. Но дойде краят и на тази смазваща илюзия. Да, прав си, но то всяко описание на бъдещето може да бъде наречено „илюзия”. Бъдещето не е налице, то не е някакъв твърд предмет. Така че да не наричаме и ЕС илюзия, а просто проект. Европа също не се идентифицира с някакво минало – напротив, тя замижава пред миналото си, старае се да го забрави и го смята за уродливо. А фикционалното е, че ще присвоим в бъдеще нова същност, която съдържа права на човека, мултикултурализъм, мир и всякакви такива неща. Прилича малко на игра – започваме да спазваме правата на човека, защото искаме в бъдеще да ги спазваме. Бъдещето твори „сега”-то. А ако икономическата Елпида не изскочи от кутията? Ще започне да подронва бъдещия проект и той ще започне да се връща към примитивния национализъм. Например французинът има къде да стъпи назад – в националния си проект, възникнал някъде по наполеоново време. Думата „нация” е означавала нещо като колеги – този неологизъм обозначава едновременно графа, абата и селянина, на които се приписва обща история. Французинът в пред-наполеоново време не може да се обозначи - ако го питаш, той или ще ти каже „аз съм валонец” – т.е. ще посочи малкия етнос, или ще ти каже „аз съм християнин”, в някоя от версиите. Тоест, идентичността се мултиплицира през образователната система и, както виждаш, носи в себе си равенство. Това е дълбоко буржоазно - феодализмът не познава такъв тип равенство. Тогава това носи определен вид ново разбиране за равенство и гигантски освободителен заряд, на тази база. Днешният европейски проект не носи това. Той пак предполага някакво равенство в бъдещето, но някак си не ни прави еднакви сега и веднага - и това е втората особеност. Тя се състои в следното: по приницип би трябвало бедните да недоволстват от богатите, това е обикновената посока при нациите. Но в Европейския съюз, забележи, богатите недоволстват от бедните. Германците са недоволни от появата на турци, англичаните от появата на румънци, а не обратното. Малцина съзират тази инверсия. На пръв поглед е страшно неясно защо именно богатите нации са недоволни от Европа, а бедните са доволни. Причината е проста: на едните проектът носи много, а на другите – не. На наша почва: кое доведе до тази загуба на илюзиите спрямо ЕС? Дълго време Западът, или европейският проект, най-общо казано, бяха нещо като „колективното мечтано”. А сега, когато вече сме част от това, седем години по-късно, махалото се люшва и изведнъж някаква значителна група хора преоткрива Русия. Първият фактор - от 1990 до 2007 България дължи на проекта „Европейски съюз” мира, оцеляването и неразпадането си. Проектът изрично подчертаваше, че е „път към Европа”, което значи, че ни предстои да бъдем европейци и съответно да си придадем такива черти, татуировки и белези, които да ни позволят да влезем в Европа. Тоест проектът не е бил да „станем”, а да „влезем”. И с влизането в Европа задачата приключи. Така нацията остава, един вид, без бъдеще. Важно уточнение: бъдещето се носи от елита, от специализирани групи, наричани “елитно общество”. Тези групи замлъкнаха - не в смисъл, че престанаха да говорят, а престанаха да се чуват. Чуваемостта намаля, защото те нищо не разказват. И второто: от самото начало капитализмът е разказан в България като лесно и хубаво общество. Разказва се в частта „демокрация”, а не като неравенство и по никакъв начин като неимоверно трудово усилие. Последните две са много по-съществени и същностни черти на капитализма - защото има капитализъм без демокрация, но няма капитализъм без неравенство, и, съответно, без трудово усилие. Следователно по-общата черта на капитализма е това, че той изисква от хората гигантско усилие и ги вкарва в едно гигантско състезание, за което трябва всекидневна мобилизация, всекидневно постигане на повече, отколкото можеш, и съответно огромен ръст на обществата. Това е медът на капитализма, но има и едно жило - а именно неравенството. Оттам: българите смятат, че са се озовали в „менте”-капитализъм, а те просто са се озовали в самия див, свиреп капитализъм, който им се налага сега да опитомяват. (следва) * “Crème De La Crème” e серия от политико-културни беседи на Ивайло Цветков със забележителни съвременни умове. Ако имате да споделите нещо – cremedelacreme@abv.bg.

Прочети цялата новина

Свързани новини: