Crème De La Crème II*: Андрей Райчев (част 2)

Една от твоите специалности, така да се каже, е преходът - и най-вече неговият край. Но да се върнем за миг към началото: как се стигна до изумителното make-believe за повечето българи - че капитализмът е нещо като елдорадо, където всички са дребни буржоа с плоски телевизори и ситроенчета, а не безмилостна система от правила, която не дължи непременно благоденствие? Кратката история на капитализма в Западна Европа: това е много свирепо нещо, което полека-лека хората са укротили, смекчили и приспособили. Но наште искат да го махнат и – оценявам иронията ти - да го заменят с истинския капитализъм, който, както е известно (смях), е общество на равенството и на благоденствието. И, в скоби, на небачкането. Но те си носят соца, защото финалният соц, онзи от 80-те, не бачка. Не се полага никакво трудово усилие. Забележи: това не е ранният соц, където много се бачка, а финалният – никой не работи и някак си сега, изведнъж, трябва да стане по-хубаво. Хем никой не работи, хем имаме права, хем ще станем по-добре материално. Ясно е, че няма как – и българите най-после осъзнаха, че преходът е свършил, може би десетина години, след като той реално свърши, т.е. когато се формираха окончателно отношенията на собственост. И когато това нещо вече е осъзнато, преходът се разглежда като отрицателен. При което започват да избиват политически форми и дори формации, които да ликвидират прехода. Както през 90-те се появиха политически форми, които да ликвидират комунизма, сега всички форми искат да ликвидират прехода. Ние реагираме вече на последните 25 години, а не на онези 45. Следователно, преходът се разглежда като една огромна лъжа? Точно така. Страшна лъжа, довела до неравенство - съответно богатството и славата са ментета, всички са за боклука, дайте ни нещо друго. Но такова „друго” въобще не се вижда, а самият преход се тълкува като кражба. Истината е, че има крупни кражби по време на прехода, но фундаменталните неща въобще не стават при кражба, а по закон. Мнозинството българи не уважават закона. И принципно не разбират, че изворът на неравенството е приватизацията. Значи, някой може да стане и да каже, „момчета, дайте да върнем приватизацията наобратно”. Това се нарича „социална революция” - да не дава Господ и това да дойде на главата на българите. Но според мен, за щастие, няма как да стане. Предполагам, че имаш предвид и малоумните идеи за национализация, които прехвърчаха напоследък, особено на тема „ЕРП-тата”. Но едно е да национализираш, примерно, „Бритиш Рейл” в погрома след войната, а съвсем друго – законна частна собственост през 2014-та. Да. Тези идеи се споменават, и това наистина е малоумно, както казваш - защото то би довело до социален катаклизъм, до излизане от Европа, до гражданска война. По тази причина пост-преходните политически формации имат много просто устроен призив - “дайте ни някакво символично насилие”. Това е, което иска електоратът - и партиите им показват символично насилие. Между другото, това много прилича и на самия преход. При него в началото имаше символично насилие на комунистическата партия върху себе си. Чувство за срам, за уж отказ от страна на червените – и в същото време, чувство на непрекъснато обвинение, на посочване, на повтаряне на едно и също от страна на антикомунистите. Сега, впрочем, става приблизително същото. На повърхността на общественото съзнание тече символно насилие назад. Апропо, това не е само в България. Това се случва и в Полша, и в Унгария. Орбан уволнява някакви посланици, наскоро вкара в затвора 92-годишен човек (бившият министър Бела Биску, заради престъпления по време на Унгарската революция от 1956 – б.а.). Но ето и най-тъжната част от нашия разговор, относно началото на прехода, за което ме попита: стартът на този преход е разкъсването на собственост от власт. Тоест най-сетне сме във „втори сезон на сериала” - започва реалното съединяване на собствеността с властта? Да. Само че вече на новата собственост с властта. Собствеността на малцината. Което, впрочем, е и определението за олигархия. Само че, забележи – онова, което мнозинството разбира под „олигархия”. Да не забравяме комедията, при която част от олигарсите обвиняват друга част, че са олигарси. Наистина е забавно. Най-забавното е как те се сочат с пръст и казват, “вие сте олигарсите”, т.е. “лошите”. Факт. Наблюдаваме този процес чрез множество сфери на обществения живот. Кои по-точно? Първо, медиите загубиха своята обособеност. В прехода те са самостоятелен субект, който трупа собственост - и „определените” медийни босове забогатяват. Сега е обратното. Медийните босове все повече стават марионетки на някакви други хора, които просто са ги купили, преразпределили, разделили, съюзили, все едно какво. Същото, разбира се, виждаме и в областта на социологията - все повече агенции. Ние в Gallup сме последното островче, плуваме като нещо, което се старае да бъде независимо. Не си правя комплимент - само казвам, че все повече агенции чисто практически са принудени да работят само за един клиент, както бояджията работи вкъщи. Идва, боядисва ти, ти му плащаш, и той боядисва в какъвто цвят си решил ти. Е, няма как само вие да сте с бели панталони в Рио, ако си припомним онази утопия на любимия Бендер. (смях) Не казвам това. Казвам, че в повечето случаи социологическата агенция зависи от това какво са й поръчали. Най-често не й поръчват да клони много, в смисъл да криви данните, но не е там въпросът. Въпросът е, че повечето престанаха да бъдат самостоятелен фактор. Това обсъждам. Не дали са добри или лоши, или към кого са. Същото виждаме и в партиите. Полека-лека ще се навъдят партии, които са си чист бизнес-проект. Някакви богати хора са събрали шапка пари и с тази шапка плащат телевизор, медии, събития. И обиколки в страната. Точно така, обиколки в страната. Създават, пресъздават и т.н. - натам ще вървим. И това е проследимо във всичките му форми. Тъкмо това означава съединяване на собствеността и властта. Но на някакъв следващ етап и трудещите се ще започнат да излъчват политически форми, съответни на тяхното участие в собствеността, които да ги защитават. В тази нормална „лявост”, впрочем, България страшно изостава, поради което в България има свиреп капитализъм. Трудът у нас не е защитен. Извън „революционното”, той би могъл да има страшно много леви защити. Например потребителски кооперации и т.н. В такъв случай защо съществуват родните профсъюзи? Защо са толкова, бих казал, трагично слаби? Защото солидарността на трудещите се е много ниска. А причината е, че нашият не иска да е трудещ се. Помниш ли как масовият българин реагира на появата на капитализма? С осемстотин хиляди фирми. Появиха се осемстотин хиляди мъжаги, ако не и повече, които да стават рокфелеровци. Тоест масата българи, масата български мъже бяха решили да стават богати. Това не е отминало. Той не разбира, че той е трудещ се за поколения напред, и няма как да бъде друг. Той, синът му и внукът му. На английския работник, ако му кажеш, че неговият син ще стане, да речем, фабрикант, той ще ти се изсмее, няма да те разбере какво му говориш. Синът може да стане велик музикант, актьор, примерно, и така да се измъкне от долната класа, но принципът, че бедният може да стане богат – това е смехотворно. Затова и в Англия работникът се държи за профсъюза като дете за полата на майка си. Профсъюзът му носи няколко паунда отгоре, плюс най-различни сигурности - да не го уволнят, да не го изхвърлят. Но той е приел тази съдба на трудещ се. Завинаги, или поне в обозримо бъдеще - за себе си и за семейството си. Нашият трудещ се все още не е. Великолепно. Ако нашият трудещ се осъзнае, че вече няма смисъл да мечтае нереалистично, това ще реши ред проблеми, включително онзи с чалгата (смях). И все пак: не трябва ли да има щипка ляв наивизъм? Та цялата привидна идея за САЩ почива на тази масова вяра, че имаш шанс да се измъкнеш „класово”. Точно така. „Американската мечта” играе ролята на този проект. Но Америка е сглобена така, че от време на време това става, тя произвежда примери. Ето - цветнокож стана президент, и то по правилата. В Европа обаче такива работи няма, камо ли в България. Защото Европа, философски погледнато, е „жертва” на различен вид хоризонт – например дребнобуржоазната мечта? Тук идеята е да си Одисей, и оттам отиваме в националната психика. Нашият човек не се надява да стане министър - той иска да има бакалница или поточна линия за салами, да има къща, отделна къща, и децата да влязат да следват, по възможност в Кеймбридж. Това е идеалът. Одисеевски идеал. Тъй като този наш разговор го позволява, мога да отворя една скоба за българската душевност. Тук са се изговорили купища щампи и всичките до една са като отровни гъби-двойници – те много приличат на истина, но не са истина и по тази причина леко разфокусират. Например “ние сме завистлива нация”, което не е вярно. Нашата нация абсолютно не е завистлива. Нашата нация е дълго планираща. Дребнобуржоазният характер на българските семейства репресира децата в един много особен смисъл и, апропо, ние сме едни от лидерите в света по детски самоубийства - тъкмо по тази причина. Децата за българите са много по-ценни, отколкото децата за света. Не че за света не са ценни – просто за нас са свръхценни, и ние се отказваме от купища неща заради тях. Повечето наши деца са натоварени със свръхнадежди, които, уви, често се превръщат в ялови планове. Т.е. българите натоварват децата си със своите лични провали, но – компенсаторно – и със свръхочаквания? Чудесно казано. Но има и още – тази позитивна родителска „репресия” у нас се опредметява в тридесетгодишен план, дълъг – вече в главата на детето. А тридесетгодишният план има неприятното качество, че не е изпълним. През 17-ти век тридесетгодишният план е бил възможен. Днес: а) той ще се провали, няма начин в ХХІ-и в. да планираш за тридесет години напред, и б) имаш чувството, че другите го изпълняват, а ти си се провалил. Поради днешната по-висока скорост на събитийността, т.е. историята? Да, и стават непредвидими неща. Преди 30 години, ако бях казал, че България ще стане член на НАТО, щяха да ми премерят температурата, да ме арестуват дори, защото съм явно болен. Но това се случи. Та да си говорим истината: няма тридесетгодишен план. Оптиката на планиращия тридесет години е следната - аз се провалих, другите успяха. Това е, което масовият човек нарича „завист”. Но то не е завист per se. Просто неосъзнато усещане за провал. Съгласен съм - българите са с чувство за масов личен провал. Те имат ниско лично самочувствие и не могат да разберат защо им се е случил такъв провал. Отговорът е под общ знаменател: посочва се друг, а не нещо в тебе самия. Не важи за всички, разбира се, но това е масовата реакция. И това не е характеристика на някаква американска мечта, а точно на дребнобуржоазния идеал. На одисеевската мечта. Тук трябва да се върнем към Византия и към културата, към която принадлежим. За голямо нещастие на българите това е обстоятелство, от което няма излизане. Нашият ренесанс не протича като някакво обединение с други хора – примерно сърби, хървати и черногорци. Какъвто е в Германия, където баварци, шваби и други в крайна сметка се обединяват. Аз имам една отвратителна теза, впрочем: смятам, че в XXI-и в. идеята „обединение на всяка цена” е чудовищен кич. Имам предвид клишето-мантра „стига сме се се делили”, прерогатив на по-малките и по моему комплексирани общности и народи, като детинска защитна реакция срещу разширяващия се свят. Предпочитам протестантския индивидуализъм, а не колективистичното. Нашият Ренесанс започва с отказ от Византия. “О, неразумний и юроде, защо се наричаш грък, а не българин?”. Това е първият текст на нашето Възраждане. Тоест, защо не се обособиш? Този отказ от Византия води до това, че ние въобще не се замисляме за Византия като носител на нашата култура. Но той е вторичен отказ. Първично имаме приемане на византийската култура. Ние сме елемент от византийската цивилизация, в широкия смисъл на думата, и затова е добре да се вгледаме в нея. Най-вече през християнството. Да. Византия не е Гърция - Византия е „Християния”. Ние сме функция на византийското мислене: съюз на император и народ срещу олигарси и църква. И историята на Византия, в известен смисъл, е история на конфликта император-патриарх. Това е класика и в България, и в Русия, като наследници на Византия. Путин не е разказ за това как руснаците са покорни хора, които обичат диктатор. Путин е единствената надежда на руския селянин, така да се каже. Това е същият този съюз император-народ. Сталин е бил същото. Значи има пряка „вертикална” връзка? Точно така. Има пряк вертикал, защото той ти е единственият гарант за справедливост. Иначе си в ръцете на лошия феодал и клира. В нашия случай - на приватизатора и на местния, какъвто там е, било то областен управител или професор – апропо, последният играе ролята на църква в момента. Ето така наследяваме тази, бих я нарекъл, строго православна уредба на света. Ерго, Бойко Борисов не е нищо друго освен проекция на този „нео-византийски” светоглед. Макар и карикатурна проекция, поне според мен. Абсолютно правилно – Борисов е надежда на народа да получи император, за да се гарантира лично срещу местния сливенски, хасковски или който там мъчи малкия човечец. Това, впрочем, не е софийско. Софиянци се изживяват като една такава гвардия, мускетарска. Не, ние сме преторианци (смях). Преторианци, да – защото тук ходим пряко около властта, стъпваме по нейната територия. В Каспичан, примерно, нищо такова преторианско не се вижда и, съответно, се появява Бойко. Преди това Симеон се появи, преди него Костов кандидатства за тази роля, даже в Жан Виденов виждаха такова нещо - някой, който ще се „възцари”. Това е византийска структура. Но сега тази структура мутира и мечтата се мести към дребнобуржоазна, ако продължим паралела. Мечтата вече не е парче земя като във Византия, а кола, еди-ква си заплата, жилищен кредит и т.н.? Къщичката, заплатата, хотелчето, поточната линия за салами - това е върхът на мечтата. Между другото, българинът влезе в прехода с едно изключително дълбоко убеждение, че луканката е най-хубавият салам на света. Това нещо не може да не те покърти просто. Да ядеш луканка – това е просто върхът. Разбира се, луканката, при по-старателно вглеждане, се оказа ужасно лош салам. Който не конкурира нито един от нормалните „развити” салами (смях). Каква ирония само – поради проблеми със снабдяването при соц-а, онова, което се запрещава, по-силно се желае, дет вика чорбаджи Марко – и ето ти малка българска мечта. Ти в случая го изказваш някак алековско и самоиронично, но аз ще добавя и тъга. Ние не породихме нищо повече от проектите за луканки, което е една от големите ни неприятности, защото няма никакъв шанс луканката да се продаде в магазин на Запад - просто не е хубав салам, както казахме. Има обаче и втора линия на дребна буржоазност и тя е следната: значи, дребният буржоа има един много голям недостатък и това е, че схваща края на бакалницата като край на света. Той въобще не може да различи тези две неща и реагира съответно. Но същевременно има и едно голямо предимство – този наш дребен буржоа схваща грижата за семейството като върховен морален дълг. Нашето оцеляване е ужасна жертва. Жертват се културна идентичност, институции на културата, безопасност, армията престава да се съпреживява като “ние”, а започва да се преживява като някаква тегоба – “те”. Но по отношение на семейството това никога не се случи. В това няма ли трогателен момент? Сегашната българска средна класа не заслужава ли все пак тихи морални аплодисменти? В случая няма нужда от оценъчен коментар. В известен смисъл говорим за Пенелопа, и затова правя паралел с Одисей. Да се върнем за миг към гръко-византийската култура. Ако ще всичко да загине, ако ще, каквото и да е, Пенелопа и синчето Телемах са най-важното – така за Одисей е естествено да избие женихите, за да си вземе обратно своето и да си живее на Итака. Ние сме си одисеевци. Но като че ни липсва добрият свинар Евмей, както и старецът Лаерт. Може и така да се каже, но имах предвид нещо друго. Направих си труда да прочета византийски литературни образци за нас през Второто ни царство - които просто попадат в българския контекст, тъй като той е общохристиянски контекст, и не се различава много. И ще дам за пример един такъв разказ, в който имената на героите са гръцки, а българите тогава са го чували преразказано. Разказът е ужасно скучен, типично средновековен - за чудеса и светци. Пристига важен пилигрим с всехристиянска известност. Там заварва друг, също известен християнин, с когото започват беседа. Изведнъж забелязват, че на дървото до тях птиците не ядат плодовете, а ги взимат и ги носят нанякъде. Озадачават се, проследяват птиците и стигат до пункт, в който птиците влизат в пещерата с плодовете в човките и излизат без тях. Дискутират и достигат до извода, че това е чудо. И действително е чудо. Вътре се намират три девици, които птиците божии хранят – защото те са християнки, които не са се предали. И тези двама души, известни пилигрими и християнски дейци, седят очевидно пред божие чудо, и какво правят? Започват да хвърлят камъни в пещерата, за да видят какво ще стане. Това е абсолютно немислимо разрушително поведение - никъде освен във Византия и нейните наследнички. Т.е. това е абсолютно българско. Не, не мога да се въздържа: помниш ли разказа „Българи” на Чудомир – онзи за лайпцигския паметник на Битката на народите и победата над Наполеон, Фьолкершлахтденкмал, където героят-ултрабулгар, вместо да се възхити, казва, че така, като го гледа, три кила пироксилин му е майката на тоя паметник? Да, но това е друго. Това е плебейското спрямо патриацианското. В случая говориш за плебей, който не смята, че патрицият е нещо повече от него. Деструктивното българско начало – хем атавистичен страх от властта, хем braggadocio? По-скоро е езическо начало. Тъкмо това е Одисей. Одисей знае, че има Атина Палада и знае, че тя е някак си по-силна от него. Обаче това въобще не му пречи да пробва да я преметне, защото според него Атина е гадно копеле. Просто Одисей винаги чака от боговете нещо лошо, и точно това е езическото. Както и разбирането, че боговете непременно нещо ще те преебат, особено ако не са в настроение. Тъкмо това е византийското - непреодоляно езическо, оформено като християнско чрез съответната структура на властта, която, както вече казах, е много странна. Защо странна? Защото, ако се замислим за западното преживяване на света, те също имат разделение между църква и император, но тяхното разделение е като отделни конкурентни начала. Едното седи в Рим, другото в Аахен - и тогава във Флоренция ти се образуват гибелини и гвелфи. А по-късно ще ти се образуват католици и протестанти. При нас това никога не става, защото прескача класи по вертикала. Там става пространствено разделение. При нас е времево. Аз някак си съм за гибелините, макар че ми е все тая за Свещената Римска империя (смях). Да, защото в политико-културно отношение си изцяло западна личност, захвърлена на Изток – и, както веднъж ти казах по друг повод, си просто пътешественик в руското и източното (смях). Но говорехме за нещо по-важно – за новата ни дребна буржоазия, която кара на своя телемахово-пенелопски идеал. И тя престава да ражда деца. Главният проблем в момента е, че българинът - основният, среден българин, - не ражда второ дете. Какви са причините? Започнали са да си правят дребната буржоазна сметка? Много просто - Телемах трябва да отиде в добро училище, по възможност на Запад. А при два Телемаха сметката не излиза. Това е техният „свръхплан” - примерно за Оксфорд трябват 100 хиляди, а 200 хиляди вече са много. Тази претовареност на плана води до стагнация. И вече имаме само един Телемах, а само един Телемах застрашава целостта на нацията. В това е истината - въобще не е в бедността. Българинът в момента въобще не живее по-бедно, отколкото при соца. Това е мит. (следва) * “Crème De La Crème” e серия от политико-културни беседи на Ивайло Цветков със забележителни съвременни умове. Ако имате да споделите нещо – cremedelacreme@abv.bg.

Прочети цялата новина

Свързани новини: