Недовършеният “сън” на Мелиса Куртджан преди една година в Турция

Франс прес

Разбира се, имаше усещане за гадене, предизвикано от сълзотворния газ, кръвта на ранените и страха от полицията. Но от петнайсетте дни на протести, които възпламениха Турция преди една година, Мелиса Куртджан иска преди всичко да запази спомена за един опияняващ момент на свобода.

“Гези беше една територия без държава, нито полиция”, си спомня младата жена. “Бяхме толкова доволни да сме там, да можем да упражняваме всички наши права, това беше сън”.

На 27 май 2013 г. тази студентка по философия сложила чантата си на една поляна в парка Гези по убеждение. Все още не ставало въпрос да се оспорва властването на премиера Реджеп Тайип Ердоган. А само да се попречи на разрушаването на един оазис от зеленина, потопен сред бетон на площад Таксим в Истанбул.

“Беше там”, казва тя, като сочи с пръст един малък квадратен участък с трева и цветя. “Разположихме палатките си и до тях засадихме малка зеленчукова градина. Това беше, за да им кажем: Добре, вие искате да ни вземете парка? Тогава ще го върнем на природата”.

“Ние”, това първоначално бяхме група активисти, няколко десетки най-много. “Екозащитници”, твърдо решени да преградят пътя на багерите на общината и да се противопоставят на проекта й да направи от Таксим “нов храм на потреблението”.

После мобилизацията на активисти се разрасна. С течение на дните те стават стотици, после хиляди. Под прицела им е кметството, управлявано от Партията на справедливостта и развитието ПСР , бетонирането, спекулациите с недвижими имоти.

“В четвъртък вечерта на 30 май се върнах вкъщи, за да се подготвя за изпитите, на които трябваше да се явя на следващия ден”, разказва Мелиса. “Но сутринта видях от новините, че паркът е атакуван от полицията. Тогава си казах: трябва да се отиде там”.

Заедно с нея хиляди хора се стичат от целия град, за да дадат подкрепа на демонстрантите, които влизат в стълкновение със силите на реда. Около Таксим, който е потопен в облаци от сълзотоворен газ, битката бушува. Докато полицията отстъпва на 1 юни, оставяйки парка и площада на протестиращите.

От този момент нататък борбата придобива друго измерение. В продължение на две седмици демонстрантите ще заклеймяват полицейските репресии и ще съдят “авторитарния” и “ислямистки” уклон на режима на Ердоган.

“В началото това беше изцяло екологична борба. После към нас се присъединиха всички тези, които се противопоставяха на правителството”, си спомня студентката. “Това беше спонтанно, непредвидимо, неочаквано. Това бяха “нормални” хора, които се мобилизираха, не само професионални активисти”.

На терена съпротивата се организира. Хиляди хора окупираха Гези във весела бъркотия. Със своите барикади, библиотека или курсове по йога, паркът заприличва на “Удсток на Босфора”.

“Нищо не беше организирано, всеки отговаряше за всичко едновременно. Събирахме отпадъците, готвехме, грижехме се за децата”, разказва с ентусиазъм Мелиса. “Една сутрин дори се събудих със закуска в краката си. Имаше голяма солидарност между нас”.

Но приключението върви към своя край. След като бе проявил търпимост към него, Едоган преценява, че е крайно време да пресече бунта. И в събота на 16 юни вечерта полицията изпълва парка със сълзотоворен газ и прогонва неговите обитатели с удари с палки.

Днес Мелиса е продължила следването си. Стотици от нейните другари са съдебно преследвани заради това, че са демонстрирали. И след убедителната си победа на общинските избори Ердоган се очаква да бъде избран за президент през август. За седем години.

Но тя не е загубила надеждата да промени своята страна. “Поглеждайки назад, много хора смятат, че не спечелихме нищо”, признава студентката. “Мисля обратното, че ние доказахме, че е възможно да се направи нещо”, изтъква тя. “Това може би е само ...

Свързани новини: