Иво Иванов: У дома

Въпреки че Папа Чили не се прибра у дома, момчето знаеше, че той сигурно в момента е в залата, и може би затова направи нещо крайно необмислено и нетипично за него. Вместо да подаде топката на съотборника си Дейвид Джелат, който беше непокрит под коша, момчето се вряза с два бързи дрибъла в противниковата защита. Въпреки ниския ръст и крехката си физика младежът бе изключителен играч и веднага забеляза, че двойното покритие е закъсняло със стотна от секундата. Момчето изчисли мълниеносно всички възможности в създалата се ситуация и веднага откри най-подходящата фраза в своя неизчерпаем баскетболен речник. Светкавичен кръстосан дрибъл изпрати топката от дясната в лявата му ръка, вкаменявайки на място единия защитник. Другият нямаше достатъчно време да реагира. Момчето свали дясното си рамо ниско, почти до паркета, и изсвистя като снаряд през образувалото се тясно пространство. Трети защитник се опита да компенсира създалата се уязвимост, хвърляйки се отчаяно към коша откъм слабата страна. Твърде късно… Момчето отскочи мощно от левия си крак и поднесе елегантно топката в коша над протегнатите пръсти на защитника. Това бе неговата 14-та точка. Дейвид бе не толкова впечатлен от изпълнението на съотборника си, колкото озадачен. Не за друго, а защото момчето бе неговият най-добър приятел и той го познаваше много добре. То никога не е било егоист на игрището. Нещо повече – като че ли винаги му доставяше по-голямо удоволствие да подава, отколкото да вкарва. Ако усетеше с почти свръхестествените си баскетболни сетива непокрит играч, топката моментално изчезваше от пръстите му, овъргалваше се в някаква пъклена магия и след това се материализираше в ръцете на изумения съотборник. Но не и днес! Днес приятелят му се държеше странно и не се освобождаваше от топката дори когато го пазеха трима човека. Връщайки се в защита, Дейвид го погледна право в очите и разбра на секундата – момчето не му подаде топката поради една-единствена причина: защото Папа Чили не се прибра у дома. Самият факт, че момчето играe в отбора на гимназията „Уест Форсайт“, е изумително постижение. Това е едно от най-големите училища в града Уинстън-Сейлъм, разположен в самото сърце на приказното баскетболно царство, наречено Северна Каролина. Тук конкуренцията е безумна и дори на гимназиално ниво човек се препъва на всяка крачка във виртуозни играчи. Само преди година и половина никой не гледаше сериозно на дребничкия малчуган и поради забавения му растеж и оскъдна мускулатура се наложи да играе във втория отбор на училището. Действително хлапето изглеждаше като невръстно дете сред високите играчи: схлупена колибка в метрополис от бляскави небостъргачи. Но вътре в тази колибка се криеше несметно съкровище и никой не знаеше това по-добре от неговия уникален дядо Натаниел Джоунс. Кой знае защо, целият град го наричаше Папа Чили. Уинстън-Сейлъм е родно място на цяла плеяда известни личности: поети, актьори, бизнесмени, спортисти. Но едва ли има по-обичан и уважаван човек в този град от добрия стар Папа Чили. Момчето знае идеално, че дължи голяма част от характера си и начина, по който подхожда към всеки един проблем в живота си, на него. „Аз съм получил толкова много ценни житейски уроци от своя дядо, колкото не бих могъл да науча в рамките на какъвто и да било докторат. Той е моят най-добър приятел“, казва с усмивка младежът. Момчето не преувеличава. Папа Чили е много, много рядка личност. Няколко десетилетия преди да дойде денят, в който не се прибра у дома, Папа Чили бе направил направил нещо нечувано. Едва навършил 20 и с начален капитал една голяма, обезоръжаваща усмивка, младият Натаниел Джоунс отваря бензиностанция-автосервиз. Така той става не само първият чернокож собственик на бензиностанция в щата, но и един от първите чернокожи бизнесмени в историята на Северна Каролина. Става дума за същата тази Северна Каролина, която по това време не разрешаваше на цветнокожите си граждани да се хранят в ресторант за бели, която гледаше на тях като на второкачествени хора, която им забраняваше да пият от обществени чешми и да използват градските басейни. Да, расизмът бе все още дълбоко вплетен в самата тъкан на американското общество и малката бензиностанция на Папа Чили сама по себе си бе акт на бунт и дързост. По това време за един чернокож младеж в Уинстън-Сейлъм бъдещето бе по-ограничено от речника на нашите Златки. Човек можеше или да отиде на заколение във Виетнам, или да бъде смлян от непосилна работа в тютюневите плантации и фабриките за цигари, с които градът бе толкова известен. И в двата случая ставаше дума за леко лакирана вариация на уж премахнатото робство. Папа Чили обаче винаги е вярвал, че той и само той е едноличен главнокомандващ на предстоящото му бъдеще. Младият Натаниел Джоунс нямаше да бъде роб на никого и нито за миг не се е съмнявал, че мечтата му ще мине като валяк през каквито и да било препятствия, подхвърлени му от съдбата. Последното нещо, което можеше да го спре, бе това колко меланин произвеждат клетките в кожата му. Така че Папа Чили се захвана за работа, без да му пука за дискриминация, предразсъдъци и омраза. Работеше като звяр от сутрин до вечер и за отрицателно време изплати заемите си. Много бързо първият автосервиз с чернокож собственик в щата се превърна в един от най-чистите и успешни в града, а самият Папа Чили – в нещо като вдъхновение за хилядите млади хора, които видяха в него модел за подражание и повод за вяра в някакво по-различно бъдеще. Да, момчето има толкова много причини да се гордее с дядо си, но ето че той не се прибра у дома и точно сега, в този мач срещу стария противник „Паркленд“, нашият дребничък герой знае, че колкото и да изглежда неразумно, трябва да стреля… отново и отново. Момчето получава пас вляво от коша, зад линията за трите точки. Треньорът на противника току-що бе наредил на най-бързия си играч да го пази персонално навсякъде по игрището. Момчето бе вкарало осем последователни точки от пробив, така че защитникът му се отдръпва в очакване на поредното влизане с дрибъл. Кардинална грешка. Усетило идеална възможност за стрелба, хлапето насочва пръстите на краката си към коша и отскача рязко директно нагоре. Топката ляга послушно в дланта му, лакътят му – директно под нея. Последен, лек натиск с възглавничките на крайните фаланги, и топката напуска пръстите му с копринен фалц, понасяйки се към коша в елегантна дъга. Защитникът няма време дори да се опита да блокира изстрела и секунда по-късно оранжевото кълбо минава с въздишка през мрежичката. Това беше 27-ата му точка. За половин век къртовска работа Папа Чили така и не успя да забогатее и навярно основната причина за това е прекалено голямото му сърце. Не са малко хората в квартала, които му дължат пари. Пари, които той никога няма да поиска обратно. Ако успеят да му ги върнат – добре. Ако не – явно те имат повече нужда от тях, отколкото той. Често поправя колите на по-бедните си съграждани или безплатно, или на безценица, а когато се наложи, пълни и резервоарите им за своя сметка. И въпреки че бизнесът на Папа Чили не му донесе богатство, той откри в него нещо по-важно: независимост, призвание и щастие. За него абсолютно всеки човек заслужава да бъде третиран с уважение и благородство, независимо от това колко пари прави и какъв е цветът на кожата му. Може би затова хората го обичат толкова много и не спират да му повтарят, че трябва да патентова пословичната усмивка, която никога не слиза от лицето му. Живее си старият автомеханик в малка, олющена къщичка и кара античен миниван, но това му е предостатъчно – не му трябват палати и ферарита, защото истината е, че целият град е негов дом, а хората му – негови деца. Много силна е невидимата връзка между него и внука му. Двамата са неразделни, особено през лятото, когато малчуганът помага на дядо си в сервиза. Мие колите, пълни бензин, сменя масла, гуми и филтри и най-важното: малко по малко попива най-важните черти от манталитета на Папа Чили. Добрият автомеханик винаги е работил повече за другите, отколкото за себе си, и казват, че внукът му играе баскетбол по абсолютно същия начин. Но не и днес! Днес, след като Папа Чили не се прибра у дома, момчето играе като обсебено от една-единствена цел… коша. Гардът на „Паркленд“ изкарва топката с дрибъл и някъде в средата на игрището отклонява вниманието си за стотна от секундата. Но на нашия герой не му е необходимо повече. Хлапакът сякаш се появява от нищото с ослепителна скорост – дефанзивен демон, изригнал сред искри и жупел от преизподнята на зоновата преса! Момчето открадва топката от ръцете на озадачения противник и изминава разстоянието до коша толкова бързо, че не само че забравям сравнението, което си бях приготвил, но дори не успявам да завърша това изречeн… Миг по-късно миниатюрният баскетболист излита към обръча и смаяната публика става свидетел на мезозойска забивка с дясната ръка, извършена от едно 178-сантиметрово хлапе. Това беше 35-ата му точка. Никога не съм се срещал с Папа Чили, но докато приготвях тази статия, усетих, че съм изградил странна привързаност към този забележителен човек. Някак си имам чувството, че винаги съм го познавал, и затова ме е страх от следващата, най-мъчителна част в тази история. Тази, в която, колкото и да не искам, ще трябва да ви разкажа за деня, в който Папа Чили не се прибра у дома. Беше леденостудена ноемврийска вечер и изморен от работа, 61-годишният автомеханик просто искаше да се прибере у дома. Паркира стария бял миниван на разнебитената асфалтова площадка до едноетажната си къщичка и отвори багажника, за да вземе няколко плика с храна, които бе купил от супермаркета. Папа Чили не подозираше, че в същия този момент, втъкани в безизразното кадифе на мрака, го дебнеха пет зловещи силуета, стискащи в ръцете си оловни тръби. Те се нахвърлиха едновременно и с крясъци върху възрастния мъж, посипвайки го с жестоки удари и ритници. Целта им бяха няколкото долара в старото му портмоне. Нито един от нападателите нямаше навършени 16 години. За какво ли са им трябвали парите? Дрога? Алкохол? Видеоигри? Каквато и да е безумната причина, варварското им престъпление остави най-обичания човек в града в безсъзнание върху студения асфалт. Бе толкова близо – едва няколко метра го деляха от вратата, но той никога повече не я прекрачи. Голямото сърце на Папа Чили спря да бие и той издъхна в онази кървава ноемврийска вечер, преди да е успял да се прибере у дома. Когато научи за жестокото убийство на дядо си, момчето отказа да повярва. Сякаш парализа бе сковала и мускулите, и душата му. Движеше се в мъгла от мъка, толкова объркано и сломено, че дори не намираше сили да се разплаче. Не че нямаше сълзи. Напротив – в този момент той бе изтъкан от сълзи и всяка негова клетка плачеше, но не навън, а вътре в себе си. Може би младежът някак наивно вярваше, че ако остави сълзите си да изтекат, с тях ще изтече и надеждата, че Папа Чили още е сред нас. Хиляди хора от всички точки на града се стекоха на погребението. Наложи се да преместят церемонията в по-голяма църква и въпреки това огромна опашка от скърбящи се виеше около храма. Колкото и да е невероятно, цял един град се бе събрал, за да си вземе сбогом с един най-обикновен механик. Само часове след погребението момчето трябваше да играе в първия мач за сезона. Срещу стария противник „Паркленд“. Но как да стъпи на игрището в този момент? Как въобще да вложи опустошената си от мъка душа в някаква игра? Папа Чили никога… НИКОГА не бе изпускал негов мач. Когато се налагаше, затваряше бензиностанцията по-рано и губеше приходи, но абсолютно задължително присъстваше на мача. „Когато аз играех, той винаги бе в залата – спомня си с тъжна усмивка момчето, – понякога идваше с омаслен гащеризон и мръсни длани директно от работа, но никога не си позволи да не бъде на трибуните, за да ме подкрепи.“ Минути преди мача съсипаният от тъга младеж реши, че ще играе. Но не за себе си, а за своя любим дядо, който го беше научил, че ръстът, подобно на цвета на кожата, е безсмислен предразсъдък и единственият човек, който може да застане между него и мечтите му, е той самият. Папа Чили живя 61 години на този свят и ето че сега внукът му играе в един от най-изумителните мачове в историята на щата – мач, в който е решил да вкара невъзможните 61 точки… в негова чест. 61 точки! При условие че е играл само няколко месеца в първия отбор и никога не е вкарвал повече от трийсетина. 61 точки – при това в гимназията, където мачовете продължават едва 32 минути! Но днес е особен, нереален ден и момчето сипе кош след кош от невъзможни ъгли и положения. Треньорът Летън очаква от отбора си да използва дълго обиграваното флекс нападение, но младежът се хвърля като звяр навсякъде по игрището, все по-често взема нещата в свои ръце и не спира да стреля... и да вкарва. По принцип Летън не търпи подобно поведение, но интуицията му подсказва, че днес момчето има едно голямо и истинско, смекчаващо стрелбата обстоятелство. Само във втората четвъртина малкият гард нанизва 24 точки. Момчето се възползва от великолепен заслон, поставен от Дейвид, и отново влиза на скорост под коша. Прави финт със „заекваща“ крачка вдясно, но спира дрибъла и се завърта на 360 градуса вляво. Защитникът лапва въдицата и за малко да излети от кецовете си. Момчето е във въздуха, но незнайно как, и двамата високи играчи на „Паркленд“ са предвидили намерението му и са блокирали напълно пътя към коша. Между огромните им тела няма никаква пролука. Младежът отново посяга към неизчерпаемия си баскетболен речник и... не намира нищо. Дори той не разполага с фраза за създалата се ситуация. Момчето се блъсва в масивното рамо на единия защитник и падайки назад, усуква тялото си в някакъв сюрреалистичен хуманоиден възел. Миг преди да удари с гръб земята, без да гледа, младежът мята произволно топката нагоре като лекоатлетическо гюле и тя влиза в някаква омагьосана параболична траектория, която категорично бие шут на законите на физиката. Публиката затаява дъха си. Топката прелита с колеблив фалц над пръстите на двамата защитници, целува похотливо таблото и минава директно и безочливо през обръча. Съдиите, треньорите, играчите, публиката и самото момче, проснато на паркета, гледат невярващи клатещата се мрежичка. „Благодаря ти, Папа Чили“, прошепва момчето, поглеждайки някъде нагоре. Това беше 50-ата му точка. Остават две минути до края. Момчето е напълно изтощено, но получава топката в идеална ситуация и влиза към коша от дясната страна. Защитникът с номер 10 успява да се добере до него миг преди да е изстрелял топката и го фаулира с такава сила, че младежът полита към земята. Въпреки нарушението момчето успява да изстреля топката с дясната ръка. Кош и фал! Това беше 61-ата му точка! Шейсет и една точки! Момчето се строполи по гръб на земята и остана неподвижно две, четири, пет секунди... Бе напълно смазано и физически, и психически. Двама от съотборниците му го изправиха на крака. Момчето застава зад наказателната линия. Остават две минути – цяла вечност в баскетбола. Ако вкара фала и още два коша, ще счупи недосегаемия рекорд на щата, поставен преди половин век от Боб Пуул. В залата е много, много тихо. Тук-там се чуват само хлиповете на тези, които са разбрали точно на какво са станали свидетели току-що. Момчето поглежда към трибуните. Вижда големите разплакани очи на майка си. Разтърсения си треньор и съотборници. Баща си, който се е изправил разтреперан от вълнение до скамейката. Момчето знае, че няма да вкара наказателния удар. Няма дори да се опита. Той отдавна е взел решението си. Не му трябват рекорди. Не му трябва нито точка в повече и то просто хвърля топката под коша и извън игрището. Момчето се отправя към скамейката под аплодисментите на публиката, рухва в прегръдката на баща си… и се разридава. Разпада се на съставните си сълзи. Цялото му тяло се тресе и момчето най-после позволява на мъката да отнеме силите му. То знае, че вече може да плаче. От първата секунда, в която се появим на този свят, ние всички сме една и съща ненаписана книга. С какво ще бъдат запълнени белите страници? Много са факторите, разбира се, но в крайна сметка ти си авторът на своя собствен роман и когато бъде написана последната дума, само от теб ще зависи дали ще ставаш за четене. И колкото по-бързо разберем, че корицата няма значение, толкова повече време ще можем да отделим на самия сюжет. Някой беше изчислил, че човек взема средно по пет хиляди решения на ден. Това са 130 милиона решения за един човешки живот. Не смятате ли, че в крайна сметка ние дължим своята идентичност не на начина, по който изглеждаме, и не на това, с което сме напълнили къщата си, а на сбора от тези решения и техните последствия...Не е ли напълно очевидно това простичко екзистенциално уравнение: ние сме това, което правим! Седем милиарда романа вдишват и издишват съдържанието си на този свят. Някои са хубави, други са изплагиатствани, трети трябва да бъдат четени между редовете. Романът на Папа Чили бе шедьовър и затова на погребението му дойдоха хиляди признателни читатели. И те като мене навярно бяха открили красива поука на страниците на живота му: че човек става истински полезен на себе си, само тогава когато стане полезен на другите. След като мачът завърши, изтощеният и развълнуван внук на Папа Чили каза нещо много интересно пред камерите: „Някои от тези 61 точки за моя дядо бяха невъзможни и дълбоко в себе си знам, че той някак си беше в залата и помагаше на топката да мине през коша. Няма друго обяснение. Когато вкарах последния кош и останах да лежа на земята, усетих присъствието му. И пак тогава си дадох сметка, че този момент ще бъде с мен до края на дните ми“. Преди няколко дни се навършиха десет години от този паметен мач. Доста неща се случиха оттогава. Убийците на Папа Чили пишат всеки ден една и съща повтаряща се страница в тъжния затворнически роман на пропиляния си живот. Героят на нашия разказ вече не е момче, а мъж с прелестно семейство и две божествени деца. Казват, че само миналата година е спечелил 20 милиона долара. Наскоро се премести да живее в приказна къща в Бел Еър, която купи от певицата Аврил Лавин за 9 милиона. Младежът все още играе баскетбол, при това в лига, в която средният ръст е 204 сантиметра. И въпреки че почти неизменно е най-дребният играч между двата коша, той е един от най-неопазимите и в същото време най-уважавани баскетболисти в Лигата. Използвайки уроците на дядо си, малкият играч е постигнал толкова много в последните години. Носител е на два златни олимпийски медала и на цяла поредица трофеи и рекорди. Играл е седем пъти в Мача на звездите на НБА и догодина без съмнение ще го видим в oсми. Създател е на две благотворителни фондации, а през лятото всички останали баскетболисти в Лигата единодушно го избраха за президент на своя профсъюз. Специалистите твърдят, че един ден името му със сигурност ще намери място в Залата на славата. Така е, той е постигнал толкова много, но истината е, че каквото и да прави, мачът, в който великият Крис Пол вкара 61 точки в името на своя дядо, ще остане най-важното постижение в живота му. Самият той го каза наскоро, но не беше необходимо. Както той, така и аз, а надявам се, и вие, вече го знаехме. И въпреки че никога няма да имаме доказателство, знаем и нещо друго – че в момента, в който Крис вкара 61-ата си точка и остана да лежи безмълвен на пода, добрият стар Папа Чили по някакъв особен начин бе там в залата. С омасления си гащeризон, отрудени ръце, голяма усмивка и добри очи. Беше дошъл, за да гледа внука си и да остане с него...завинаги. И когато усети, че последната, хубава дума в книгата му е написана, отправи един прощален поглед назад към всяка една следа оставена от неговите 61 красиви стъпки на тази грешна земя, обърна се с усмивка към голямата, светла врата и най-после...най-после се прибра у дома.

Прочети цялата новина

Свързани новини: