Тласъците на родната кръв…

Мюриел от Париж търси своята майка от Бургаско

О, какъв хубав ден се случи Черешова задушница в Париж… Настина е прав поетът – Париж винаги е хубав, но има ли слънце, той е магнетичен! А какви зелени оазиси има навсякъде в този град! Какви фонтани, какви паркове, какви площадки с малки пръскалки изпод дървените скари-подове, тип „бен-душ”, какво радост за децата…

Разхождам моя внук сред цялата тази прелест, детето сочи клоните на околните дървета, където просветват, да просветват… череши…И откъсвам аз клонка, подавам я на моя наследник, той се усмихва и хоп-право в устата. Константин сега е на такава възраст, че всичко слага директно там, тоест той опознава света чрез устата си… Наколо е пълно с други деца, ученици от съседните училища – радост и слънце… И пръски от фонтанчетата…

Изведнъж, кой знае защо, може би заразен от всеобщото усещане за радост от живота, аз изваждам диктофона, натискам машинално копчето – и се разнася тук, насред Париж, българската мелодия-рок на Георги Минчев… И моето юначе като започна едно въртене на телцето – обаче в такт, обаче в ритъм…Да, българската кръв…

И като го наобиколиха ученичките… Направи ми впечатление, че най-мило, най-много с него си играеше едно момиче – мургаво, красиво, но с много тъга в очите… А това съчетание е толкова рядко тук…
- Господине, каква е тази мелодия – попита ме по едно време момичето.
- Ами, каква – отговорих й – българска, аз съм българин…
- Българин ли…- сега вече момичето се стресна. Стреснаха се и останалите й приятелки наоколо.

А какво се оказа? Че това момиче, Мюриел, било осиновено още на една годинка и половина от парижанка, вече толкова години живее в Париж, без дори и да е видяло България, но с родината в сърцето си.
- Аз много обичам България. Макар и да не съм я видяла, дори и на картинка…
После изведнъж ме „простреля” – ама там, в България има ли череши?
Е, това вече ме разлюля…
- Че има, как да няма – поокопитих се – има, моето момиче, и то какви само череши има. Едни ей такива, огромни, и сладки,сладки, не като тези тук стипчиви…

И момичето отправи поглед към … небето…
- Откъде знаете за съдбата си – попитах я.
- От адвоката, той ми каза, че аз се казвам Недялка, от Бургаско съм, майка ми се казвала …/ Нарочно не съобщавам името на истинската майка, както и това на осиновителката….б. а./ Вие познавате ли моята майка?
- Мюриел – казвам й, после се поправям - Недялке, че защо ти е да знаеш родната си майка, твоя майка е тази, която те е отгледала…

Момичето се вторачва - право в очите ми… Красиво, умно дете…
- Да, господине, аз съм благодарна на моята френска майка, цял живот ще я нося в сърцето си. Но ще нося и моята родна майка. Искам да я видя. Поне да я видя, поне да я докосна, да я попитам защо ме е изоставила, защо… Вие знаете ли, господине, какво значи да бъдеш осиновена? Да се будиш вечер, да търсиш… Какво и аз не зная, господине, но то е по-силно от мен, то ме кара да треперя, господине…

Прегръщам внука си. Тръгвам си.

Нещо в мен простенва – Господи, защо ли пак на нас, българите, се случва това… И докога…

После отново чувам:
- Моля ви, господине, помогнете ми да видя моята родна майка!
Извъщам се,ускорявам крачки – от сърцето, от душата ми се откъртва едно простенване, от което ми прималява… А наоколо е толкова красиво, толкова хубаво, толкова бистро…
Да, наоколо нормалните ...

Свързани новини: