Изродителният процес

Ескалацията на конфликта в географския център на Европа със сваления над Украйна пътнически самолет събуди страховете на българската пета колона да не би нейните господари в Москва да пострадат от международната реакция и това да се отрази зле на местните клонинги на руската пропаганда.

Защото те знаят, че съветското престъпление със свалянето на южнокорейския боинг през 1983 г. беше повратна точка в историята, която консолидира западната съпротива срещу Империята на злото, както Роналд Рейгън нарече съветската империя обобщаващо именно по повод онова конкретно събитие. Бумеранговият ефект на съветското зверство доведе до катастрофата на самия СССР.

Така че, да се върнем години назад, за да се ориентираме каква издайническа турболенция се върти в главите на руските пропагандатори в България днес.

Да започнем от факта, че целият български преход, изстрелян и задържан в орбитата на Москва, може да бъде описан справедливо с краткото: „лява ръка, десен джоб“.

Имаше ли други, освен „здравите“ леви сили в онзи момент на терена по партийна, медийна, милиционерска, икономическа власт? Не. Обаче днешните говорители на Москва надуват рупора от своите медийни трибуни „Говорит Москва, онези , които не харесват Путин и неговата политика, са десни русофоби“. Именно десни, защото по дефиниция левите в България се чувстват длъжни да обичат всеки руски главорез, особено ако си плаща за тази любов.

Тъкмо това внушава дежурната дългогодишна пропаганда на Българското национално радио. Отказвам да споря персонално с автора на тази нахална теза защото намирам, че той яде зелника по волята на онези, които му го дават.

Не десни, а леви ръце преместиха в десния си джоб националното богатство, но по този повод няма да чуете московските пропагандатори да се възмущават. Кой какво е мислил (под юргана) преди възможността антикомунистическите мисли да бъдат споделяни публично, си остава сред, меко казано, спорните величини на безсмисления спор за пропуснатите възможности.

Но да определяш в днешно време за „ренегати“ онези, които дръзват да НЕ се кланят на комунистическото минало - заварено положение извън волята на повече от едно поколение (предадени на съветско заколение) българи, е израз на човекомразието на русофилията, според която животът извън параметрите на платената любов с Москва е светотатство.

Дясно мислещите, които оформиха и направиха своя информиран избор на разлома между провала на комунизма и подарената ни от СССР свобода, се появиха в насипно състояние изпод отломките на НРБ, за да се обединят за известно време в СДС. Някои от тях, въпреки всичко, не измениха на избора си в полза на западната демокрация и до днес, което вбесява руските суфльори тук.

Сред мантрите в преследването на истината особено популярен беше лозунгът „национализмът- последно убежище на комунизма“. Имаше видими причини за него. Една от тях се „разви“ до степен да ни стане президент цели два мандата, след като започна кариерата си като говорител на набързо сглобената от службите и партийните им помагачи структури на Общонародния комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ).

После се оказа, че и тази карта е белязана от онези, които държаха картите на прехода в ръцете си- партийно прононсираните „патриоти“ в България с малки изключения, (противно на историческата традиция, включително и на социалистическата от началото на миналия век) се доказаха като отявлени русофили.

В дъното на процесите през последния четвърт век тук винаги е стояла силата, която организира партийния преврат срещу Живков, за да избегне вероятността той да бъде свален по естествен начин от сънародниците си. Целта на това „цезарово сечение“ в израждането на българската демокрация, беше тя да се (из)роди като недоносено седмаче в кувьозите на шестаците и съветските акушери, които да се и я отгледат и насъскат на правата на (из)родители. Което си беше един изродителен процес.

Процесът беше противоречив и едва напоследък ...

Свързани новини: