Литературната конфекция на Людмила Филипова

По пет катарзиса на страница във „Войната на буквите“

Тази рецензия ще има две версии. Можете да спрете още на първата, но за ценителите съм предвидила и BDSM.

А) Людмила Филипова е написала нова книга. Защо?

Б) „Войната на буквите“ е една от посредствените книги, за които е унищожена поредната малка гора, макар и „стопанисвана по високоекологични и социални стандарти“. Както толкова много пъти досега, книгата е повече маркетингов проект, отколкото литературен такъв. Людмила Филипова има невероятен талант в тази област, което включва и инстинктите й да търси интересни (особено в комерсиално отношение, щото и литературата се тресе от моди) теми.

Конкретната реализация е просто… Думите не стигат да я опишат, също както не са достигали и на авторката. Образите са плоски и едностранчиви. Айде, да не си говорим за приключенията на княз-прелъстител, който прави дете на ромейска принцеса, която е на път да стане българска царица – в рамките на няколко страници. После пък любовното разочарование го прави първо почти ренегат, откъдето скока до духовен будител е в няколко странички. Та с тази мотивация той опасва цялата страна с апостоли на българската книжевност, без ние да разберем нищо за живота, мисленето, съдържанието на духа и душевността им.

Разните му сюжетни нишки страдат от каквато й да е дълбочина и логичност. Мома-селянка-освободителка се качва на кон и за няколко денонощия се оказва в Рим (с „Порше“ да караш, по-голям зор ще е, отколкото явно е било в онези векове). За два параграфа същата освобождава затворник от ватиканската тъмница, после обратно на седлото и хайде на пристанището Остия и вече се будят в България. Малей, това дори в Холивуд няма да го направят толкова… динамично.

Мимоходом са въвлечени руските князе Игор, Светослав и Олга и като капак на всичко песоглавец (spoiler alert: не чети, ако искаш да се изненадаш!!!) таен близнак (изрод) на красивия ни холивудски княз, който ми наподобява на ДНК-кръстоска между някои неща и образи, смътно познати от Умберто Еко и Орхан Памук (Сори, нямах време да си проверя цялата библиотека).

Особено бях потресена от галопа през световната история накрая, където битки, войни, въздигане и пропадане на империи са маркирани по-бързо, отколкото Кафка би описал отварянето на една врата. Да не говорим за събирането и освобождаването на изгнаници, разделени любовници, смърт и пр. Стават по 5 катарзиса на страница.

Признавам, направих интересно лично откритие с папската любовница и майка Марозия, и тя спомената мимоходом във ватиканските сцени. Дотам, че да установя, че дори в Уикипедия има по-интересен и мотивиран разказ за тази иначе невероятна личност.

Изреченията са кратки и за съжаление, елементарни (може би някой редактор си е мислел, че така прави текста по хемингуейевски мускулест, но за съжаление му се е получило колкото на Шварценегер, ако играеше Крал Лир). Естествено, в грамотността на текста са останали някои от характерните за този автор следи, които дори и табун от редактори и коректори явно не са успели да уловят. Опора е Упора и пр.

Аз лично никога не вярвам в случайността на тези „ключове“ към грамотността. Също така съм впечатлена, че авторката избира да цитира самата себе си, от други свои, несвързани с темата предишни книги, в частта за „хората, които винаги летят, и други, които се молят и мечтаят за криле!“

Е, това е сам да се приемеш за жив класик…

Но да се върнем на главното: тезата за „българицата“ и няколкото „конкуриращи“ се азбуки, с които би трябвало да се създаде или оспори българската държавност и независимост на духа. Това не е лъжица, с която трябва да се заиграва ...

Свързани новини: