БСП – дежурното „момче за бой“. От Живков и Лилов до Станишев и Миков

Да бъдем добронамерени. БСП е в нокдаун, сразена от прословутия „депесарски шут”. Освен това си има ново ръководство, на което трябва да бъде даден шанса да покаже, дали може да свърши някаква полезна работа. При един добронамерен прочит, състоянието и перспективите на БСП биха изглеждали по следния начин.

Всяка партия, когато започне да губи почва под краката си, рано или късно се сблъсква с един въпрос, от отговора на който зависи самото нейно съществуване. Въпросът е: да продължим както досега, за да не изгубим и малкото гласоподаватели, които са ни останали; или – да се мобилизираме за привличането на нови хора, с риск междувременно да си разочароваме сегашните привърженици?

В първия вариант се примиряваш, че никога няма да можеш да управляваш самостоятелно. И влизаш в спирала на договорки с други партии, вместо дори да си обръщаш внимание на останалия електорат. И го губиш, без да си намерил нов. При което вече не можеш да се договаряш с никого, защото си никой на електоралната карта.

Във втория вариант имаш шанса да минеш през метаморфоза – да намериш нови идеи, зад които да застанат нови хора – и след известно количество време да се откроиш като нещо ново и жизнено. И да побеждаваш на избори, макар междувременно да си загубил голяма част от „историческите” си привърженици.

При първия вариант стискаш някаква остатъчна власт, докато тя ти изтича през пръстите. Във втория – доброволно се лишаваш от всякаква власт за определено количество време. За първия вариант се иска единствено, да те е страх от бъдещето и да те мързи да се променяш. За втория – да имаш мъжеството да повярваш в бъдещето и затова да искаш да се променяш.

Преди години, навлизайки в спирала надолу, СДС избра грешния път. Вкопчи се в остатъчния си електорат, а междувременно водеше преговори с по-големите партии, за да има някакви парченца от властта. Единственото послание, което излъчваше към намаляващото си количество привърженици беше – антикомунизъм. Да мразим „комунистите”. Да не допускаме „комунистите” във властта. Накрая дойде един по-мащабен играч, Бойко Борисов, който успя да извика „Долу комунистите!” по-гръмовно; и прибра при себе си остатъците от СДС, макар да е бивш член на БКП.

Днес рогата на същата дилема са нацелени в БСП. Избра нов лидер, направи заявка за ново начало. И сега трябва – иска или не – да решава: да си остане същата и да се опитва да компенсира спадащата си сила чрез договорки с останалите играчи; или, с риск да загуби част от останалия верен електорат, да се откаже от властта за дълго време, за да може да намери нови привърженици, с чиято помощ в бъдеще да побеждава на избори?

Решението няма да е лесно, защото историята на тази партия в последните 25 – не, 30-тина години – е изтъкана от откази да тръгне по пътя на промяната.

Още Тодор Живков, тогава оглавяващ БКП, отказа да се включи в опитите за реформи в СССР и други соц-страни. Отначало твърдеше, че БКП вече била се реформирала още през 1956 (!) година. После пък откровено лансира апологетика на страха от бъдещето: „Да се снишим, другари, да изчакаме да мине бурята, пък после ще се поогледаме, поослушаме” и т.н.

Когато бурята дойде, неговата глава беше отвята. Не и неговата партия, обаче, която обърна тенденцията в Източна Европа и успя да спечели първите демократични избори в живота на две поколения. Веднага възникна въпросът: какво ще прави тя с тази си победа? Ще тръгне по посоката на вятъра на промяната – ще се превърне в нещо като социалдемократична партия, скъсала васалните връзки с Москва? Или ще пази онова, което има?

Сблъскаха се две тези, еднакво отдалечени от така очертаните, истински, алтернативи. Премиерът на БСП, Андрей Луканов, искаше преименуваната БСП изпреварващо да се преустрои в социалдемократическа партия, без обаче да къса интимните връзки с Москва. Лидерът на БСП, Александър Лилов (незнайно защо наречен „Стратега”), наложи отказа от всякаква промяна, скрит зад нищо незначещото словосъчетание „модерна лява партия”. В крайна сметка БСП не се промени в нищо, а нейният премиер Луканов просто отказа да управлява.

Последваха години на истински бурно обсъждане, вътре в БСП, на въпроса за нейното бъдеще. За пръв и последен (засега) път се публикуваха буквално хиляди страници анализи, идващи от различните крила на партията. Накрая БСП отново избра да не избира. Формулиран беше изумително подвеждащият избор: БСП партия на „червените мобифони” ли е, или партия на „червените бабички”?

Това беше изумително политическо късогледство, което в крайна сметка се превърна в политическо самоубийство. Защото, между какво и какво избира БСП при така формулирания въпрос? Между това да бъде партията, говореща само на пенсионерите (които по дефиниция са постоянно намаляващ, с около 70 000 души годишно, електорат) – или да бъде партията, представляваща интересите на мутрите?

БСП избра да бъде и двете. Политическите й послания бяха насочени само към пенсионерите, което я вкара в две тресавища едновременно: да култивира носталгията към социалистическия режим от миналото, заклеймен навсякъде (вкл., през 1998 г. и в българското Народно събрание) като „престъпен”; и да продължи линията на „русофилството”, т.е. на подчинение на външнополитическите интереси на Кремъл. А практическите действия на върхушката на БСП я обвързаха, в същото време, с мутрите и с онова, което днес наричаме „задкулисие”.

БСП стана едновременно партията на мобифоните и партията на бабичките.

При управлението на Любен Беров, върхушката на БСП трайно се съюзи със задкулисието. При управлението на социалиста Жан Виденов обаче БСП направи рязък завой към червените бабички, като се опита да възстанови социалистическата икономика. И двете алтернативи се оказаха отчасти преформулирани. Привързаността на Виденов към червените бабички вървеше с ясен отказ от прислугване на руските интереси. От другата страна обаче обвързаността на червените феодали със задкулисието се оказа и обвързаност с интересите на Кремъл (както по линия на енергетиката, така и по линия на руската подкрепа за българските мутри).

След 1997 година, с краха на опита на Виденов хем да върне социализма, хем да се откачи от Москва, БСП увисна без каквато и да е идея, каква партия е, за какво се бори и кому отправя своите послания. Към края на века, под ръководството на Георги Първанов, БСП тръгна по най-лесния път, представяйки се пред обществото като про-руска формация. Лично преседателят Първанов предвождаше социалистическите шествия с плакати „НАТО – вън!” и пишеше окуражителни писма на сръбския сатрап Милошевич.

Междувременно подкрепата за партията на избори се топеше като снежен човек през април, а повечето българи започнаха да описват себе си като стоящи в „център-дясно” в политическите си убеждения. Да си „десен” стана толкова легитимно, че дори НДСВ се опита да се идентифицира като дясна партия и напираше да влезе в ЕНП. Никой уважаващ себе си човек в България не смееше да се самоопише като „ляв” – освен, разбира се, червените бабички и червените мобифони. Корнелия Нинова беше „острие” на СДС, а Пламен Орешарски – зам.-председател на СДС.

Това бе партията, заварена от Сергей Станишев при избирането му за председател през 2001 година: изолирана политически, губеща избиратели, нямаща идея, какво обозначава прилагателното „социалистическа” в името й. Отказала да направи избор за собственото си бъдеще в продължение на 12 години (плюс още 5-6 преди 1989-та), БСП стовари върху Станишев тежката задача да формулира и да направи, най-сетне, избор.

Станишев се появи отстрани, отвън и затова не беше заразен с избора „червени бабички и червени мобифони”. Макар дошъл от Съветска Русия, очевидно не беше и руска подводница – още от самото начало се видя, че (за разлика от „старите” в БСП) се чувства по-добре, повече „сред свои” в Брюксел, а не – в Москва.

Какъв щеше да бъде неговият избор?

Станишев постепенно насочи усилията си в политически правилната посока – да излезе извън дилемата „бабички или / и мобифони”, за да върне дебата там, където му е мястото: що ще рече „социалистически” в заглавието на БСП? Дори след време написа тънка книжка по въпроса.

В първите си лидерски години обаче два фактора спираха намирането на съдържанието на прилагателното „социалистическа”.

Първият фактор беше българското (и световното) убеждение, че единствено дясната политика може да дава добри резултати за обществата. Това сведе всеки опит за формулиране на „социалистическо” до някакви нюанси към „дясното”. Нямаше обществена почва за поникването на социалистически алтернативи и затова, в качеството си на премиер на тройната коалиция, Станишев: а/ въведе плоския данък (дясна мярка) и б/ форсира „дясна” по същество реформа на училищното образование.

И двете мерки, между другото, се оказаха във висша степен полезни за обществения интерес към онзи момент. Цената обаче беше отдалечаването от осмислянето на това, що е то „социалистическа партия”?

Вторият фактор, спрял търсенето на социалистическо бъдеще за БСП, беше президентът Първанов. В продължение на години Първанов действаше като агент на Кремъл и, ползвайки огромната си власт върху БСП, успя да впрегне партията в колесницата на руските енергийни проекти.

Едва към 2008-2009 година Станишев успя да намери пространство за маневриране. От една страна, „десният” свят оголи своите предели с рухването на световната финансова система – именно поради прекаляване с „десните” политики в световната икономика. Това създаде в европейските (и в българското) общества очакване за някаква алтернатива отляво. От друга, руските енергийни проекти забуксуваха, което рязко отслаби позициите на Първанов в българската политика.

Като лидер на БСП, Станишев се възползва от момента. Съсече „движението АБВ” на Първанов (тогава още президент) в момента на неговата поява; впоследствие, в периода 2011-2014 година, успя да изхвърли от самата БСП „кремълското” й крило. А с оглед нарастващите очаквания за „леви” алтернативи на причинените от „дясното” икономически катастрофи, отново започна да формулира хипотези относно това, що е то „социалистическо”.

В опозиция на ГЕРБ, някъде към 2011-2012 година Станишев напипа първите основни теми на това, за какво се бори БСП. Наблюдавайки как ГЕРБ управлява страната като шайка бандити – превзет от тях град, Станишев формулира няколко основни тези: че институциите на държавата са нейният скелет и, когато са превзети от някакви частни интереси (както се случи при ГЕРБ), това е опасно за цялата държава; че управлението на Борисов е авторитарен режим и дълг на социалистите е да пазят демокрацията от неговия натиск; и че опитите за излизане с „десни” мерки (затягане на коланите и спиране на социалната политика) от икономическата криза, самата тя причинена от „десни” мерки, са несъстоятелни – че има възнможност за „ляво” лечение на кризата.

Така звучаха първите три мащабни политически идеи, родени от лидер на БСП след средата на 1980-те години. Тези идеи формулираха политическа алтернатива там, където дотогава имаше псевдо-алтернативи и идейна безпомощност. Което обяснява допълнителните над 130 000 гласа, които БСП получи на парламентарните избори от 2012 година. Последва ясното обявяване от страна на Станишев, че неговата цел е превръщането на БСП в „лява партия от европейски тип” – т.е. прекъсването на васалните връзки с Кремъл и с азиатската визия за света, носена от президента Путин.

В този решителен момент обаче Станишев направи грешка. Реши, вместо да форсира промяната на БСП с подкрепа от обществото, да забави малко темпото, за да обърне внимание на „червените бабички” – на онова червено ядро, което продължава да се държи за „братска Русия” и подозира „американците” във всичките смъртни грехове. Даде им референдума за АЕЦ-Белене и се ангажира недвусмислено с Южен поток.

Явно е бил забравил, че в скорошната история на БСП ангажирането с „червените бабички” е едновременно ангажиране с „червените мобифони”; и че и двете групи са, на свой ред, ангажирани с Москва: бабичките – идейно, мобифоните – материално. Свързаните с Москва червени феодали надигнаха глава, позиционирайки се като приятели на червените бабички.

Проблемът с тресавищата е, че докато разбереш, че си в такова – вече си затънал до коленете. Докато се усети, че е дал мигач за обратен завой, Станишев хлътна в катастрофата „Пеевски”.

Основната задача на „правителството на националната отговорност”, оглавявано от Орешарски, беше ясна: да провежда такива политики, които да възстановят институциите, демокрацията, икономиката и социалната сфера от пораженията на авторитарния режим на Борисов. Това е бавен, но сигурен – защото е политически и публичен – път напред. Станишев обаче реши да бърза. Съгласи се с идеята, че само крадец може да хване крадеца. И реши, че ако на бившия съратник на ГЕРБ, Делян Пеевски, се даде власт, то той, Пеевски, тъй като знае всички тъмни тайни на ГЕРБ, много бързо ще може да стовари закона върху Борисов и Цветанов.

Само че такъв тип тайни договаряния са характерни за онзи модел на задкулисни сделки, чието разрушаване вече искаше цялото общество. Тръгвайки по „преките” пътечки на договорките, БСП не успя да остане на големия политически път – да намери себе си като полезна за обществото социалистическа партия, която представлява националните, а не – други интереси. В момента, в който изглеждаше, че БСП най-сетне, след три десетилетия отлагане, ще започне да се превръща в полезна лява партия – тя се самовзриви, стъпвайки върху мината „Пеевски”. И докато излезе от състоянието на шок, ДПС взе цялата власт, а правителството на Орешарски престана да има каквато и да е възможност да действа като кабинет на „националната отговорност”. Самата БСП отново се превърна в любимото на българската общественост „момче за бой”.

Важният рубеж, който Станишев успя да не сдаде, беше - поведението на БСП по повод украинската криза. Въпреки огромния натиск (и от червените бабички, и от червените мобифони) да действа като „русофилска” сила, БСП реагира в унисон с политиката на ЕС. Не – на Кремъл. Но не обясни на своите, защо така трябва да се постъпва.

Това е положението, което поема Михаил Миков като нов лидер на БСП: при лансирана заявка да бъде лява партия от европейски тип, БСП отново да е любимия на всички враг, затворена в периметъра на „червените бабички” и изложена на риск отново да бъде яхната от „червените мобифони”.

За всички – освен за националния интерес – е удобно БСП да вземе лесното решение: да си остане, каквато е; да не се променя, за да запази малкото, което има. Всички ще бъдат доволни: червените мобифони, защото пак ще си имат партия; червените бабички, защото никой няма да им образува нерви по темата „братска Русия”; ДПС, защото ще може да си отмъсти, държейки БСП в изолация; ГЕРБ, защото Борисов ще може да каже „аз натиках комунистите в миша дупка” и да установи, този път, безпределна еднолична власт; РБ, защото ще могат да си припишат част от заслугата за краха на „комунистите”. Ще бъдат доволни и руснаците, тъй като една БСП, останала в гетото на червените мобифони и червените бабички, ще е партия, останала в лапите на Кремъл. Може би ще бъдат доволни и новите ръководители на БСП, тъй като поне още 2-3 години към тях ще се отнасят, като към някакви важни люде.

Само националният интерес няма да е доволен. Защото, при кризата на идеи за управление вдясно, няма да има алтернативи и вляво. Което ще създаде мечтаните от, да речем, ГЕРБ и ДПС условия в политиката да не се говори за политика, а за други неща, докато отзад се договарят някакви трети неща. И защото в България няма да остане нито една политическа партия – т.е. нито една организация, която, представлявайки обществения интерес, да може да спре мафиотските договорки и да „върне държавата на гражданите”, както едновременно говореха Станишев (отляво) и Кунева (отдясно); нищо, че и двамата бяха задигнали това от програмата на Зелените...

В този смисъл Миков е прав, когато каза след избирането си, че БСП има да решава и партийни, и национални задачи. Прераждането й в европейска лява партия – хем европейска, хем лява, хем партия – ще я направи фактор за закриването на периода на „задкулисието” и възстановяването на политиката. Ако обаче Миков продължи традицията „да се снишим, другари”, стартирана лично от другаря (им) Тодор Живков, това ще затапи изхода на България от „модела Пеевски”. А събралата се зад тази тапа енергия, когато се освободи, ще унищожи БСП за месеци. Както преди време, впрочем, стана със СДС.

Или те е страх от бъдещето, или се надяваш на него. Миков има само седмици, за да реши, кое от двете избира.

 

 

 

 

 

 

Прочети цялата новина http://pik.bg/бсп-–-дежурното-„момче-за-бой“-от-живков-и-лилов-до-станишев-и-миков-news208273.html

Свързани новини: