Ердоган и парадоксът на популизма

Проджект синдикейт

Триумфът на Реджеп Тайип Ердоган на първите преки президентски избори в Турция не е изненада. Ердоган е популярен, а като премиер от 2003 г. се носи по вълна от икономически успех. Той също така е популист, който здраво стяга хватката си върху държавата и медиите, демонизирайки всички критици в процеса (включително бивши съюзници като живеещият извън страната проповедник Фетхуллах Гюлен).

Както и при други популистки лидери като унгарския премиер Виктор Орбан или покойния Уго Чавес във Венецуела, съгласуването на предизборните обещания на Ердоган с постиженията му на практика остава ребус. Подобни фигури започват да атакуват опонентите си за корупция и ги обвиняват в използване на държавата за създаване на политическа система, обслужваща собствените им интереси, която изключва интересите на обикновените хора.

Но, когато са на власт, те започват да се държат по същия начин, като се отнасят към държавата като към тяхна собственост или собственост на партията им, и се забъркват в корупция или поне си затварят очите за нея.

Обикновено това очевидно лицемерие не вреди на изборните перспективи на популистите, както успехът на Ердоган току-що доказа. Защо?

Обратно на повечето общоприети схващания, популизмът не се формулира от определен електорат - като по-ниският среден клас, или от прекалено опростена политика, насочена към масите, както често твърдят либералните наблюдатели. По-точно популизмът е цялостна концепция за политика, а популист е политик, който твърди, че той или тя - само той или тя, наистина представляват народа, като по този начин принизяват всички политически опоненти до ролята на лоши кандидати.

Зад това твърдение стои по-нататъшното предположение, че народът има една обща воля, която истински се стреми към общото благо, и че истинският лидер на народа - като Ердоган, който водеше кампанията си под лозунга “Народна воля, народна власт”, може да я разпознае и приложи. Популистите не са настроени само срещу елита; те неизбежно са антиплуралисти и следователно антилиберални. Политиката им винаги е поляризираща, разделяща населението на чисти, морални хора и на неморалните други, които Ердоган често нарича просто “предатели”.

В очите на популиста не може да има нищо подобно на легитимна опозиция. Този, който е срещу лидера, се смята автоматично, че е срещу народа. И съобразно тази логика този, който е срещу народа, не може наистина да е част от народа.

Това обяснява обвинението на Ердоган, че демонстрантите в парка Гези миналото лято, които протестираха срещу плановете на правителството за построяване на мол, всъщност не са истински турци. И това обяснява скандалното му изказване по-рано тази година, когато прие номинацията от неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) за кандидат за президент: “Ние сме народът. Кои сте вие?”.

Често се казва, че популистите не могат да управляват, или че ще се представят като некомпетентни, когато бъдат избрани. Според този възглед популистките партии са в основата си протестни партии, а протестът не може да управлява, тъй като е невъзможно да протестираш срещу себе си.

Нещата обаче не са толкова прости. Популистите обикновено възприемат стил на управление, който е огледален образ на същите обвинения, които те са насочвали към предишната политическа система. Те заграбват каквато власт могат, разбиват системата за контрол на правителството, напълват всички държавни канцеларии със свои приятели и награждават поддръжниците си (и само поддръжниците си) с облаги в замяна на тяхната лоялност - политолозите наричат това “масов клиентелизъм”. Австрийският популист Йорг Хайдер например буквално би раздал банкноти от по 100 евро на “хората си” на улицата.

Разбира се, всички партии опитват първо да се погрижат за своя електорат. Това, което е характерно за популистките политици, е това, че те може да правят ...

Свързани новини: