През лятото на 1949 г. атмосферата на островите Стром-боли и Вулкано от Еолския архипелаг е страхотно нажежена. Не, слънцето не прежуля, нито пък са изригнали действащите вулкани, намиращи се на захвърлените в морето северно от Сицилия късчета земя. Независимо от това обстановката на тях е напрегната и разгорещена като никога. За да я отразяват подобаващо, там са командировани десетки репортери и фотографи от Европа и Америка.  

 

На първия остров бащата на италианския неореализъм Роберто Роселини снима филма „Стромболи – земя на Господ Бог”. Изпълнителка на основната женска роля е прекрасната шведка и вече носителка на „Оскар” - Ингрид Бергман. На съседния Вулкано режисьорът Уилям Дитерле върти лента на име „Вулкан”. В нея образът на главната героиня е поверен на вече станалата легенда италианска актриса Ана Маняни. Тя е сластната брюнетка, с която Роберто Роселини е бил под един покрив само допреди месец. Шведката пък е русокосата хубавица, с която режисьорът ще заживее след месец. Съответно на Стромболи и Вулкано

 

клокочат вулкани

 

от чувства

 

които сипят лава, изпепеляваща една голяма обич и една прекрасна творческа симбиоза. Но раждат нова голяма любов и друг неповторим артистичен дует.

 

Всичко започва през есента на 1948 г., когато секретарката на Роберто Роселини развява под носа му в неговия офис в Рим пожълтял плик. Писмото е оцеляло след пожар в предишната канцелария на режисьора, но никога не е отваряно. Роселини пита девойката от кого е и тя му прочита името на подателя. „Ингрид Бергман? Тази пък коя беше?” – пита Роселини. „Бергман игра в „Каза-бланка” заедно с Хъмфри Богарт” – обяснява жената, но погледът срещу нея издава моментна кинематографична амнезия.

 

Продължава да е такъв и когато секретарката казва: „Много добре игра и в „Ноториус” на Алфред Хич-кок!”. Огънчетата в очите на Роселини обаче се запалват, когато чува: „Тя също така е главната героиня в „Интермецо”!” Няма начин режисьорът да не се сети веднага за този филм, който е гледал в края на войната в полуразрушено от бомбардировки римско кино. Запомнил го е благодарение на божествена блондинка, която се разтапя пред незабравимия Лесли Хауърд, партниращ й в ролята на голям несретник.  

 

„И какво иска от мен тази Ингрид?” – пита стожерът на неореализма. „Скъпи господин Роселини – започва да превежда секретарката отвореното на бърза ръка писмо. – Гледах вашите филми „Рим, открит град” и „Пайза”, които много ми харесаха. Ако имате нужда от шведска актриса, която говори прекрасно английски, която не е забравила немския, която почти не се разбира на френски, и на италиански знае да казва само ti amo, готова съм веднага да дойда в Италия, за да работя с вас.”

 

Печатът върху плика показва, че писмото е тръгнало от Щатите година по-рано – немаловажен факт, който кара режисьора да забрави бързо подателката. Не след дълго обаче той се сеща за нея по повод на държания в чекмеджето му сценарий със заглавие „Стромболи, земя на Господ Бог”. Според първоначалния замисъл на Роселини главната роля би трябвало да играе Ана Маняни, която тогава е жената, с която той дели постеля. Тя е също така музата, която не само го вдъхновява за прочулия го по цял свят филм „Рим, открит град”, но и се раздава докрай като изпълнителка на главната роля. Но Ана е мургава, а главната героиня на бъдещия филм е латвийка, която ще бъде съвсем истинска, ако е русокоса.

 

И режисьорът изпраща покана до Ингрид Бергман да играе в новия му филм, но скришом. Защото неореалистичната икона е страстна, безкрайно ревнива и отмъстителна жена, особено когато се подиграват с чувствата й. В същото това време зад Океана шведката е олицетворението на американските представи за семейно щастие. Независимо от това, че се снима в прегръдките на най-големите красавци на епохата, Ингрид продължава да е вярна съпруга на своя сънародник - лекаря Петер Линдстрьом, грижи се всеотдайно и за малката им дъщеря. Като актриса продължава да жъне успех след успех, като в последния й тогавашен филм „Жана д’Арк” тя е изпълнителка на главната роля и продуцент. Но за нея в Холивуд вече не всичко е цветя и рози, започва да я дразни прекалената комерсиализация на киното зад Океана, знае, че в Европа се стремят да го правят по-артистично, по-истинско. Точно тогава пристига поканата на Ро-

 

берто Роселини и

 

уморената

 

да бъде светица

 

Жана д’Арк решава да зареже съпруг, дете, неопетнена репутация, привилегии, обожаващата я Америка. Така от отбора на победителите тя на практика се озовава в този на победените. За разлика от Холивуд италианското кино е бедно, изнемогва след войната, мъчи се неистово да намери много място под слънцето, но често с трудно разбираеми и трудно осребряващи се похвати. Но Ингрид не знае, че освен с предизвикателствата на съдбата, които малко или много са й ясни, в Италия тя ще се сблъска с една истинска тигрица в пола – така пишещото братство на Апенините нарича преди 65 години Ана Маняни.

 

Когато научава, че Роселини е поканил шведската актриса за уж сигурната й роля, италианската звезда е в Лондон. Само няколко дни преди това режисьорът я е изпратил на римската гара, но изглежда веднага след това е отишъл да посрещне на летището Ингрид, тъй като малко по-късно снимачният екип за „Стромболи, земя на Господ Бог” е вече на острова.

 

Ана Маняни е бясна

 

и за нула време намира сценарий, режисьор, актьори и пари за снимките на „Вулкан”, който задължително трябва да се завърти на хвърлей място от Стромболи. Макар и закъснял, екипът наваксва бързо изоставането и работата по двата филма започва да върви успоредно. Но вместо да е благородна и творческа, отприщилата се надпревара между екипите се превръща в злобно съревнование на техните лидери по обиди, клевети и непристойни подмятания на сексуална основа. Между Стромболи и Вулкано трещят истински словесни гръмотевици, като особено активна е прочутата с цветистия си неприличен език Ана Маняни. Севернячката Ингрид е по-сдържана в нападките си към съперничката, но в замяна на това те са унищожително хапливи. Естествено командированото на островите пишещо братство ликува, тъй като му е предоставена прекрасната възможност да пълни дописките си с добре харчеща се силно жълта хроника.