Момиче с високи токчета в Ирак

Родена в южната част на Ирак, произхождаща от добре образовано семейство, Амина (името е променено) става активист на 18 години заради, по думите й, ежедневните проблеми на иракските жени и общество, с които се сблъсква фронтално. Според нея в Ирак има много жени, които са социално активни, осъзнати и неконформисти и тя се чувства една от тях. Със съзнание на модерно момиче, което постоянно пребивава и в интернет, тя обича да носи цветен хиджаб и обувки, както и токчета, което нерядко води до обидни подмятания из улиците на Багдад.

2012 година. Слънчев ден в Берлин. 22-годишно момиче с хиджаб пристига с куфара си на летището. Облечена в яркосиня дълга дреха, почти болезнено слаба, Амина носи багажа си по пътя към S-bahn-a, включващ и много стълби. Различни минувачи, сякаш по подразбиране, й се притичват на помощ. Амина е награждавана за работа по теми като трафик на хора и терористични атаки (на които често става свидетел в Ирак). Пише и за т.нар. убийства на честта (извършвани от роднини с мотив, че смъртта на жената може да компенсира за накърнената от нея „семейна чест“). Наскоро е отличена с национална награда в Ирак за журналистика, а престоят й в Берлин е свързан със стипендия, събрала млади журналисти от цял свят.

В следващите вечери момичетата от семинара се събрали в къщата, в която са настанени и се забавляват, а Амина дори решава да махне хиджаба си. Чувства се безпокоена обаче, понеже момчета от групата, настанени в съседство, биха могли да влязат ненадейно в къщата им и да я видят без покрита коса.  Затова и момичетата решават да запречат вратата със стол. По-късно започват да споделят момичешки истории и Амина през цялото време мълчи, изчервявайки се при споменаване на думи като „целувка”. Широко скроена в собствената си страна, сред европейските си връстнички тя се откроява като стеснителна и тиха.

Няколко години по-късно Амина е прекъснала журналистическата си работа, която по думите й е „твърде опасна в Ирак“ и работи в  агенцията за бежанци на ООН. Често избирана за семинари и стипендии преди, тя би искала да пътува още повече, но напоследък все по-трудно успява поради многото работа и проблеми.

Разказано от нея

(разказът й е представен от друго име поради изложените й открито тук възгледи).

Трудно е да се опише какво се случва в Ирак точно сега. Наистина, в Багдад има тихи дни, но това често означава, че скоро ще настъпят големи експлозии. Не казвам нищо ново – тук всеки ден умират хора…

Когато излизам навън, си мисля как във всеки един момент мога да се натъкна на бомба, терористична кола или бомба.  И няма гаранция, че това няма да се случи. Имам чувството, че никой не го е грижа, включително правителството. А и тук има голяма корупция, Ирак щеше да е богата страна, ако нямаше толкова богати хора.

Войната засегна много иракчаните – освен, че много от тях изгубиха близки хора, но също и промениха отношението си спрямо живота си като цяло. Имам чувството, че преди хората тук бяха по-мили и по-добри хора.

Ти питаш една млада жена дали може да е оптимистична за бъдещето. Имам надежда, тъй като, сигурно знаеш, че без нея бих била като мъртва (може би и буквално). Много пъти, след всяка една експлозия, чувствам, че няма никакъв смисъл в нищо и че нищо няма да се промени. Но все пак нещо вътре в мен иска от мен да се забавлявам, да се усмихвам и да ходя на работа.

В момента работя за Агенция за бежанците към ООН, като работата ми е да регистрирам бежанци в агенцията, ...

Свързани новини: