А сега накъде?

 „Не знам къде съм” не е просто метафоричната често чувана реплика на ошашавен от пиене, проблеми или много работа човек. „Не знам къде съм” съвсем буквално си е казвал и всеки шофьор, който е пътувал някъде в България. Тук табелите са лукс. Изключение правят само магистралите и по-големите пътни артерии. В София например има големи кръстовища без никакви обозначения кой с кой булевард се пресича. Излишно е да се казва колко е важно да знаеш къде точно си, за да имаш идея как да стигнеш до мястото, където искаш или трябва. А един стълб с две табели е достатъчен, за да е малко по-лесен този напрегнат живот.

 

„Вече всеки смартфон има навигация”, ще кажете вие. Има, да, но голямото шосе „Беловодски път” примерно

 

не излиза

 

на никакви

 

навигации

 

Тогава, за да стигнеш до някакво важно място, ти остава да започнеш да звъниш на познати, които имаш спомен, че живеят в района, и да ги питаш къде точно е еди-какво си. Тогава точно си спомняш и за омразните задачи тип „от точка А до точка Б” и разбираш, че отговорът, който вече се търси, не е за колко време ще стигнеш, а КАК ще стигнеш. Но на това не те учат в училище, щото явно животът повече е математика, отколкото сървайвър. Поне в пети клас.

 

Понякога си мисля, че липсата на табели е

 

част от

 

конспирацията

 

на държавата

 

срещу гражданите й да ги обърква и да ги кара да се чувстват безпътни и заблудени неудачници, които нямат елементарното умение да се оправят пространствено в собствената си страна. Така те карат да се чувстваш и административната машина, и здравната система, и застрахователите след градушка дори. Става така, че плащаш пътен данък и винетка за пътища, които не знаеш къде водят. Извън центъра на София често попадаш в пространство, което е като картина на Мориц Ешер - има стълби или път, но те са абсурдни и безсмислени. За дупките дори не става въпрос. Но вината на държавата е дотук.

 

За тоталната липса на номерация по булевардите и улиците вече сме си виновни ние -

 

обикновените

 

собственици

 

на жилища

 

фирми, закусвални, магазини и т.н. Така дори да попаднеш на място с табела, от която става ясно къде си, откриването на съответния номер вече е задача, достойна най-малко за скаут отличник. За какво им е на другите да знаят на кой номер ти е магазинът, като ти си знаеш и дори го пише в интернет. Това си е напълно достатъчно. Никакъв алтруизъм, както е модерно да се казва.

 

Някои хора никога няма да разберат, че улесняването на другите в борбата им със света е едно от най-големите достижения на цивилизацията. И понеже живеем в демокрация, няма да предлагам номерирането на улиците да стане задължително. А искам! Но ще перифразирам онзи мръсен виц за Иванчо, учителката с нулева интимна хигиена и директора: „Абе слагайте ги тия табели, бе!”

Прочети цялата новина http://www.klassa.bg/News/Read/article/244844_%D0%90+%D1%81%D0%B5%D0%B3%D0%B0+%D0%BD%D0%B0%D0%BA%D1%8A%D0%B4%D0%B5%3F

Свързани новини: