Изживяваме изключителни кризи с лидери, които не са изключителни

Доминик Моиси
Жан-Юбер Родие

Украйна, Ирак, Сирия, Газа и Западна Африка - лятото на 2014 г. беше особено кърваво. Дали светът не е на път да се взриви?

Лятото на 2014 г. за щастие няма нищо общо с лятото на 1914 г., но се характеризира все пак с триумф на страха. Новото е, че по едно и също време възникнаха няколко ситуации, които сякаш се изплъзват от контрола на хората. В Африка това е ситуацията с вируса Ебола, епидемията, достигнала невиждани досега мащаби и изглеждаща почти като геополитическа метафора на онова, на което сме свидетели в Близкия изток.

Там пък вирусът на фундаментализма изглежда достига също невиждани мащаби. “Ислямската държава” се очертава като много по-силна от Ал Каида, тъй като нейните планове са не само да разрушава, но и да създаде халифат, което Всъщност е една терористична държава, въплъщение на кошмарите на страните от региона и на западните държави.

Добрите новини не са смятани за новини, ето защо това лято поставяме акцента върху новините за онова, което не е наред. Не са наред нещата и в Сирия, и в Ирак, и в Газа, и в Източна Украйна и още много други райони, в които има безредици, ненавист и смърт. Някои могат да се опитат да внесат нотка на успокоение с твърдението, че има страни, в които нещата са добре и новините са успокояващи, като например Индонезия, Индия, Мексико. Но никой няма да се вслуша в техните успокоения.

Страхът на хората днес се дължи до голяма степен на това, че сме объркани от сложността на новия свят. По време на Студената война за западния свят имаше една основна заплаха и това беше СССР. Имаше правила на играта - баланс на терора. Хората бяха разработили стратегия срещу тази заплаха и това беше доктрината на възпирането.

А днес как да степенуваме по важност заплахите? Дали основната заплаха идва от “Ислямска държава” и от прякото въздействие върху обществата на фундаменталисткия хаос? Или напротив основната заплаха за Европа е руският анахронизъм и фактът, че Путин е изгубил чувството за мярка и надценява значително възможностите на Русия, като разиграва руския национализъм, за да печели вътрешна популярност, която иначе не би била оправдана нито в икономически, нито в социален план? А ако дългосрочната заплаха е по-скоро увеличаването на мощта на “империалиста” Китай, който има средствата, за да постигне амбициите си за разлика от Русия? Трудно е да подредим по важност заплахите, а още по-трудно е да се изгради една стратегия спрямо тях, която да не е само за противодействие.

След ентусиазма на интервенциите на Джордж Буш-младши и неговото желание да превърне демокрацията в универсален лек за всички болежки, сега американците са изкушени да направят точно обратното. Те преминаха от една опасно настъпателна позиция към една опасно отбранителна, ако не и пасивна позиция.

Америка сякаш е парализирана от колебанията на президента си. Когато говорим за криза в световното управление, имаме предвид основно неспособността на Америка да дефинира дългосрочна стратегия. Най-добрата метафора за нашия свят е тази на самолет, попаднал в зона на силна турбуленция, и на пилот, който се колебае в каква посока да поеме. И ние се страхуваме, че самолетът ще се разбие.

Има обезпокояващ разрив между изключителния характер на кризите и неизключителния характер на хората на кормилото на властта. Ангела Меркел противодейства по-активно на действията на Путин, отколкото някои биха си помислили. Франсоа Оланд направи онова, което трябваше да се направи в Мали. Човек може да си помисли, че американските действия в Ирак от последните дни са вдъхновени от френските действия в Мали.

Но ...

Свързани новини: