Реши се. Жените, работата и волята за лидерство

Революцията е част от теб

Забременях с първото си дете през лятото на 2004 г. Тогава ръководех онлайн продажбите и операционните групи в Гугъл. Бях постъпила в компанията преди около три и половина години, когато тя едва прохождаше с няколкостотин служители в овехтяла сграда. Към третия месец на бременността ми Гугъл се беше разраснала до многохилядна компания и се помещаваше в кампус с много сгради.

Бременността ми не беше лека. Типичното за първите три месеца сутрешно неразположение при мен беше всекидневно през всичките девет месеца. Напълнях с почти 32 кг, а за да мога да видя подутите си крака, които напъхвах в два номера по-големи обувки, трябваше да ги качвам върху масичка. Един инженер с особено чувство за хумор от Гугъл обяви, че проектът „Кит“ е кръстен на мен.

Един ден, след тежка сутрин, прекарана във взиране в тоалетната чиния, трябваше да бързам за важно заседание. Гугъл се разрастваше толкова бързо, че паркирането се превърна в проблем, и мястото, което успях да намеря, беше доста далеч. Затичах се през паркинга. Затичах се е силно казано –  всъщност се тътрех малко по-бързо от обичайното невъобразимо бавно придвижване през бременността ми. Това само усили пристъпите на гадене и пристигнах на заседанието, молейки се от устата ми да излязат само реклами. Същата вечер споделих това със съпруга си Дейв, който ми каза, че в Яху, където той работеше в момента, пред всяка сграда има отделено за бъдещи майки място за паркиране.

На другия ден измарширувах, или по-скоро се доклатушках до офиса на създателите на Гугъл, Лари Пейдж и Сергей Брин. Двамата обитаваха голяма стая с играчки, джунджурии и дрехи, разпилени навсякъде по пода. Заварих Сергей в ъгъла в асана от йога и заявих, че се нуждаем от паркинг за бременни и то скоро. Той ме погледна и веднага се съгласи, отчитайки, че това досега не му е идвало наум.

До ден днешен се срамувам, че осъзнах нуждата от паркинг за бременни едва след като преживях болките в собствените си крака. Не трябваше ли като една от жените на най-висока ръководна длъжност в Гугъл да се досетя за това? Но и на мен, както на Сергей, не ми беше  минавало през ума. Сигурно другите бременни са страдали мълчаливо и не са искали да молят за специално отношение. Не им е достигала самоувереност или не са били на достатъчно висока позиция, за да изискат разрешаването на проблема. Присъствието на една бременна, макар и приличаща на кит, в ръководството имаше значение.

Днес в Съединените щати и в развитите страни жените са в по-добро положение от всякога досега. Дължим го на тези преди нас, жени, които е трябвало да се борят за неща, които приемаме за даденост.
През 1947 г. Анита Съмърс, майката на моя дългогодишен ментор Лари Съмърс, постъпва на работа като икономист в компанията Стандарт Ойл. Когато приема работата, новият ѝ началник казва: „Толкова се радвам, че се съгласихте. Мисля, че получавам същите умения срещу по-малко пари.“ Тя е благодарна и дори се чувства поласкана. По това време се смята за голям комплимент към една жена признанието, че притежава еднакви способности с мъжете. И е немислимо тя да претендира за еднакво възнаграждение с тях.

Чувстваме още по-голяма благодарност, сравнявайки живота си днес с този на други жени по света. Все още има държави, които отказват на жените основни граждански права. Около 4.5 милиона жени и момичета по света са впримчени в секс търговията с жени. В Афганистан и Судан, например, момичетата получават много ниско образование или изобщо не са допускани на училище, съпругите са собственост на мъжете си, а често изгонват изнасилени жени от дома, защото са опозорили семейството. Случва се да хвърлят в затвора някои жертви на изнасилване за „морално престъпление“. В сравнение със сестрите си от тези държави ние сме векове напред.

Съзнанието обаче, че нещата могат да са по-зле, не трябва да спира опитите да ги променим към по-добро. Когато суфражетките манифестират по улиците или по-късно, когато Глория Стейнъм основава списание Ms, те мечтаят за свят, в който мъжете и жените ще са наистина равноправни. Десетилетия по-късно ние все още примигваме в опит да фокусираме тази мечта.

Голата истина е, че мъжете все още управляват света. От 195 независими държави само 17 са ръководени от жени.  Жените заемат само 21 процента от местата в парламентите по света.

През ноември 2012 на изборите в Съединените щати жени спечелиха повече от 18 процента от местата в Конгреса. В България те са 25 процента от депутатите в Народното събрание. А в Европейския парламент – една трета от евродепутатите са представителки на нежния пол. Нито една от тези от тези данни не се приближава до 50 процента.

В корпоративния свят положението е дори по-зле. Само оскъдните 4 процента от 500 главни изпълнителни директори в класацията на „Форчън“ са жени. В Съединените щати жените, които заемат длъжността изпълнителен директор, са 15 процента, 17 процента от местата в бордовете са заети от жени. И това са данни, които почти не са помръднали през последното десетилетие.  При цветнокожите жени, които заемат  само 4 процента от ръководните корпоративни длъжности, 3 процента от местата в бордове и 5 процента от местата в конгреса, положението е още по-лошо.

Колкото до Европа, жените заемат внушителните 14 процента от местата в бордовете. А в България процентът на жените членове на бордове е 11.6, на жени с право на глас при вземане на решения – 6.7, на управляващи директори – 11.5 според данни за компаниите, включени в листата на SOFIX. През 2013 г. нито една от тези компании не е назначила жена на длъжността изпълнителен директор.

По отношение на заплащането прогресът също е муден. През 1970 г. на всеки долар, получен от американски мъж, са съответствали 59 цента, получени от американска жена. През 2010 г. след протести, борби и непосилен труд жените успяват да повишат заплащането до 77 цента за всеки долар, спечелен от мъж. Както казва Марло Томас в Деня на равното заплащане през 2011 г.: „18 цента за 40 години. Цената на дузина яйца се е повишила 10 пъти повече.“  В Европа жените средно получават с 16 процента по-малко от мъжете на същите длъжности. В България – с 13 процента.

Наблюдавах разочароващите събития отблизо. Завърших колеж през 1991 г. и бизнес училище през 1995 г. При всяко постъпване на работа след завършването колегите ми бяха еднакъв брой жени и мъже. Забелязах, че почти всички старши ръководители бяха мъже, но мислех, че това се дължи на останала от миналото дискриминация спрямо жените. Статуквото видимо се беше пропукало в почти всеки отрасъл и си въобразявах, че е въпрос единствено на време моето поколение да поеме своя заслужен дял от управленските длъжности. С всяка изминаваща година обаче все по-малък и по-малък брой от колегите ми бяха жени. Все по-често аз се оказвах единствената жена в залата.

Това, че съм единствената жена, доведе до някои неудобни, но многозначителни ситуации. Две години след като постъпих във Фейсбук като главен изпълнителен директор, главният финансов директор напусна и трябваше да се включа в края на обиколката за събиране на средства. Тъй като кариерата ми до този момент беше свързана предимно с управление, а не с финанси, процесът на набиране на капитал беше нов за мен и малко се боях.

Заедно с екипа ми заминахме в Ню Йорк за предварителни преговори с частни капиталови фирми. Първата среща се проведе в корпоративен офис като тези, които показват по филмите – обзаведен  с красиви мебели и с панорамен изглед към Манхатън. Описах накратко нашия бизнес и отговарях на въпроси. До тук –  добре. После някой предложи да направим кратка почивка.

Обърнах се към старшия партньор и го попитах къде е дамската тоалетна. Той ме погледна с празен поглед. Въпросът ми го беше объркал. Попитах: „От кога сте в този офис?“ Отговори: „От една година“. „Аз ли съм единствената жена, водила преговори през цялата тази година?“ –  беше следващият ми въпрос. „Струва ми се, че да“ – каза той и добави: „Или може би сте единствената, на която се е наложило да ползва тоалетна.“

Започнах работа преди повече от двадесет години, а толкова малко се е променило. Време е да осъзнаем, че революцията ни е в застой.  И че обещанието за равноправие не е същинско равноправие.

В един наистина равноправен свят би трябвало жени да управляват половината държави и компании, а мъже да управляват половината от домовете ни. Убедена съм, че такъв свят би бил по-добър. Икономическите закони и множество изследвания върху различията показват, че ако съберем целия запас от човешки ресурси и талант, постиженията ни ще се подобрят. Уорън Бъфет благородно заявява, че една от причините за големия му успех е, че се е конкурирал само с половината от населението. Хора като Бъфет и от нашето поколение все още се възползват от тази възможност. Когато повече хора се включат в състезанието, ще бъдат поставени повече нови рекорди. И ползата от тях няма да е само индивидуална.

В нощта преди Лейма Гбоуи да получи Нобеловата награда за мир за 2011 г. за приноса ѝ в женските протести, довели до падането от власт на либерийския диктатор, тя беше на парти в дома ми. Всъщност празнувахме публикуването на автобиографията ѝ „Да се слави силата ни“, но беше отрезвяваща нощ. Някой от гостите я попита как американките могат да помогнат на жените, преживели ужасите и масовите изнасилвания по време на война на места като Либерия. Отговорът ѝ се състоеше от четири прости думи: „Повече жени във властта“. Въпреки коренно различния си произход Лейма и аз сме стигнали до едно и също заключение. Условията за всички
жени ще се подобрят, когато в управлението и властта има повече жени, които да откликват на нуждите и грижите им.

Въпросът, пред който сме изправени, е очевиден – как? Как ще свалим бариерите, които са препятствие пред повечето жени да стигнат до върха? В света на професионалистите жените са изправени пред много пречки, включително отявлен и скрит сексизъм, дискриминация, както и сексуален тормоз. Прекалено малко са предлаганите работни места с плаващо работно време, достъп до детски ясли и отпуск по майчинство, необходими, когато правиш кариера и едновременно с това отглеждаш деца. Мъжете много по-лесно си намират ментори и спонсори, които са безценни за напредък в кариерата. Освен това жените трябва да се доказват доста повече от мъжете. И това не е плод на нашето въображение. В доклада на „Маккинси“ от 2011 г. се отбелязва, че повишението на мъжете зависи от техния потенциал, а на жените – от предишни техни успехи.

Освен от външните бариери, поставени от обществото, ние, жените, сме възпрепятствани и от вътрешните си бариери. Ние спираме себе си и за дребни, и за едри неща, защото ни липсва самочувствие, защото не задаваме въпроси и защото отстъпваме, когато трябва да настъпваме. Ние възприемаме негативните послания, които получаваме през целия си живот – посланията, в които се казва, че не е правилно жените да са прями, агресивни и по-силни от мъжете. Ние подценяваме собствените си способности за успех. Продължаваме да вършим по-голямата част от домакинската работа и отглеждането на децата. Правим компромиси с решенията си в кариерата, за да отворим място за партньори и деца, които може още да не съществуват. Това не е списък на неща, които други жени са извършили. Аз съм направила всяка една от грешките в този списък. И понякога все още ги правя.

Твърдя, че премахването на тези вътрешни бариери е изключително важно, за да придобием власт. Други твърдят, че жените могат да стигнат до върха само след като отпаднат институционалните бариери. Това е принципният въпрос за кокошката и яйцето. „Кокошката“ –  жените ще се освободят от външните бариери, след като стигнат до управленски роли. Ще нахлуем в офисите на шефовете си и ще изискаме това, от което се нуждаем, включително паркинги за бременни.

Или още по-добре, ще станем шефове и ще осигурим на жените всичко, от което имат нужда. „Яйцето“ – трябва първо да премахнем външните бариери, за да има жени във властта. И двете страни имат право. Затова вместо да се впускаме във философски спорове за това кое е първостепенно и по-важно, нека постигнем съгласие да водим борба и на двата фронта. Окуражавам жените да се обърнат към „кокошката“, но напълно подкрепям и тези, които избират „яйцето“.

Значението на вътрешните препятствия често се подценява и рядко се обсъжда. През цялата ми кариера многократно са ми говорили за неравноправното положение на работното място и за трудностите, които съпровождат желанието да правиш кариера и да имаш семейство. Рядко обаче съм чувала нещо за начините, по които сама съм се възпирала. Тези вътрешни препятствия заслужават много повече внимание, поне отчасти защото са под собствения ни контрол. Можем да ги отхвърлим от себе си сега. Можем да започнем веднага.

Никога не съм допускала, че ще напиша книга. Не съм учен, нито журналист, нито социолог. Но реших да се произнеса след разговори с хиляди жени, чиито проблеми изслушах, споделяйки с тях своите; дадох  си сметка, че постигнатото от нас не е много и може би ни се изплъзва. В първата глава на тази книга се излагат предизвикателствата, пред които жените се изправят, а всяка следваща глава е фокусирана върху нагаждането или промените, които сами можем да правим, за да повишим самочувствието си (Да седнем на масата), да убедим партньорите си да помагат повече вкъщи (Превърни партньора си в истински партньор), да не си поставяме непостижими цели (Митът за всеможещата жена). Не претендирам, че предлагам идеалните решения на тези сложни въпроси. Позовавам се на академични изследвания, достоверни данни, собствени наблюдения и поуките, които съм си взела във времето.

Тази книга не е мемоарна, въпреки че в нея съм включила истории от своя живот. Тя не е самоучител, въпреки че искрено се надявам да е полезна. Не е книга за управлението на кариерата, въпреки че предлагам съвети в тази област. Не е и манифест на феминизма… добре де, тя е нещо като феминистичен манифест, но такъв, който може да вдъхнови както жени, така и мъже.

Каквото и да представлява тази  книга, пиша я за всяка жена, която желае да увеличи шансовете си да стигне до върха в своята област или да преследва енергично каквато и да е цел. Това се отнася за жени във всички стадии на кариерата – от тези, които сега започват, до онези, които вземат отпуск, но биха искали да се включат някога отново в надпреварата. Пиша тази книга и за всички мъже, които искат да разберат с какво трябва да се справя жената колега, съпруга или дъщеря, за да дадат своя принос в построяването на равноправен свят.

Тази книга проповядва решителността, амбицията да преследваш определена цел. И макар да вярвам, че увеличаването на броя на жените във властта е необходимо условие за истинско равенство, не мисля, че съществува единствено определение за успех или щастие. Не мога да твърдя, че всички трябва да имаме еднакви цели. Давам си сметка, че мнозинството от жените не се стремят към лидерска роля, а просто се опитват да свържат двата края и да се грижат за семействата си.

Други не се стремят към придобиване на власт, не защото им липсват амбиции, а защото искат да изживеят живота си по собствен начин. Всеки от нас трябва сам да планира своя собствен път и да определи за себе си кои са целите, подхождащи на ценностната му система и мечтите му. Намеренията ми са да предложа съвети и поддръжка на жените, които искат това. Знам, че тези съвети не са подходящи за всяка жена и при всякакви обстоятелства. За тези обаче, за които са важни, се надявам да са и полезни.

Много хора, особено жени в бизнеса, ме предупреждаваха да не говоря публично по тези въпроси. След като все пак говорих открито, аргументите ми смутиха представители и на двата пола. Знам как някои си мислят, че наблягайки върху това, което жените сами могат да променят, приканвайки ги да „се решат“, сякаш освобождавам от отговорност институциите. Освен това ми приписват „обвинение на жертвата“. Критикуващите ме изтъкват, че за мен е много лесно да проявявам „решителност“, тъй като финансовите ми ресурси ми осигуряват всякаква необходима помощ; в такъв случай какво право имам да давам съвети на хора с коренно различно материално положение?

Чувала съм тези упреци в миналото и знам, че ще ги чувам и занапред, придружени от други. Въпреки това се надявам хората да оценят посланието ми заради смисъла му. Този проблем е над всички нас. А тези промени в обществото ни отдавна са закъснели. Време е да накараме повече жени да повярват в постижимостта на мечтите си и да окуражим повече мъже да подкрепят жените на работното им място и вкъщи.

Можем да възпламеним отново революцията, като я превърнем в собствена същност. Промяната към по-равноправен свят ще се извърши човек по човек. Приближаваме се до основната цел – истинското равноправие – с всяка жена, която се решава да се включи.

Свързани новини:

• И Видин обявява грипна епидемия
• Без безплатни бързи тестове за грип
• Приложение на „Майкрософт” ще ни предупреждава за сайтове с фалшиви новини
• Опозиционерът Хуан Гуайдо се обяви за временен президент на Венецуела
• Жената, нападнала медик в Горна Оряховица, е с повдигнато обвинение
• Руската ВТБ: Заложници сме на нарастващ конфликт между Тръмп и Конгреса
• Ивелин Попов се настани в хотела на "Ростов" в Доха, ще подписва

• Алберт Попов спечели втория слалом за ФИС
• Паредес се отдалечава от ПСЖ
• Прекратиха търсенето на самолета със Сала поне за днес
• Погба носи тузарски костюм със своите инициали
• Зафиров: Цената на Неделев е висока
• Емери: Арсенал работи по трансфера на Суарес
• Зафиров: Неделев отхвърли ЦСКА и Лудогорец, търсим нападател и ляв бранител