Време за избор

Изборът на посока изисква да знаем поне къде се намираме. В средата на предизборната кампания сигналите стават все по-противоречиви, а перспективата се размива сред безсмислените, но агресивно пропагандирани тези. Първоначално декларираната готовност за участие в парламентарните избори отслабва за сметка на превърналата се в хронична апатия. През резултатите от предизборните сондажи съставът на следващото Народно събрание изглежда много по-ясен, отколкото намеренията и отговорността, с които партиите претендират за доверието ни. Интересите на Русия и на Турция изглеждат все по-отчетливо представени и неотклонно защитавани у нас. В полза на руската геополитическа стратегия работят Атака, БСП и още поне десетина леви политически формации. ДПС пък се пребори за това да бъде приета като доверената политическа сила на Анкара в България. С различни обяснения, но в сходна степен за тези партии са готови да гласуват повече от един милион български избиратели. От това, разбира се, не следва, че всички останали български граждани са готови да гласуват за бъдещето и просперитета на собствената си страна. Най-малкото, защото няма обществено съгласие относно целите и приоритетите на собственото ни развитие. Няма обществено съгласие около безусловно необходимото за България задълбочаване на европейската ни интеграция. Променената външна среда за сигурност, както и неблагоприятните тенденции, които се развиват около и в Европа, очертават все по-ясно българския публичен интерес, но той не е предмет нито на политически дебат, нито на публична дискусия у нас. Предизборната кампания се превърна в карнавал на суетата и популизма, но не и във време и шанс за постигане на национално съгласие относно европейското бъдеще на България. От поредната проверка на Комисията по досиетата се вижда, че макар по-малко спрямо изборите през 2013 година, бившите сътрудници на ДС продължават да се разпределят относително равномерно в различни политически партии. След дългите спорове за лустрацията и необходимостта от носенето на отговорност за кариерата в ДС, стана ясно, че българското общество не е готово да се раздели с миналото си. Проблемът не е в това, че стотици хиляди души се бореха да се доберат до званието „сътрудник на ДС”, а други бях принудени да станат такива, за да съхранят живота и семействата си. Начините, по които консумираха паралелната си власт бившите ченгета, не бяха тайна за никого. Проблемът е в това, че тези хора продължават да се „гордеят” и да искат доверието на избирателите, за да продължат да обслужват собствените си зависимости чрез държавата. ДС никога не е била единна структура. Всеки отдел, отделение и подразделение на тази мрежа работеше за себе си и срещу останалите. Насъскваха ги като глутници едни срещу други и те успяха да пренесат и наложат този манталитет върху представата за „прехода”. Когато се разделиха (някои по равно, а други – по братски) между постове си в държавата и в организираната престъпност, именно кадровите офицери от ДС и сътрудниците им корумпираха и компрометираха представата за демокрация у нас. Тази наглост успя да отрови надеждата за модерна и демократична България. Двадесет и пет години се оказаха недостатъчни, дори само за да установим и неутрализираме тази напаст, а лечението тепърва предстои. „Досиетата КТБ” продължават да тънат в тайнственост. Подобно на досиетата на ДС, изглежда, че и тук започна прочистване. Все по-видими стават усилията отварянето им да не започне в навечерието на изборите. Оздравяването или ликвидирането на банката, с всички произтичащи от този избор последствия, изглежда по-маловажно отколкото отговорите на въпросите за това кога и дали изобщо ще бъде показана рентгеновата снимка на политическата корупция, която се съхранява в трезорите на банката.Вторичните трусове, които би могъл да предизвика подобен политически катаклизъм могат да се разпрострат далеч извън границите на банковата и политическа стабилност. Предизборната кампания остава заложник на страховете и зависимостите, които изградиха съвременния ни политически елит. Политиците нямат какво да кажат на гражданите, а все по-малко избиратели са готови да изслушат оправданията им. За ГЕРБ е важно да направи още по-страшна картината на рисковете и проблемите пред страната, докато БСП традиционно продължава да разчита на нездравата веселост на опиянен съветски механизатор, за да защити проваления си мандат. Националистическите партии, обединени в Патриотичен фронт, се опитват да се вместят между тези два полюса, оспорвайки правото на преценка и на ГЕРБ, и на БСП, а Реформаторският блок се опитва да говори за това какво би трябвало да се направи. Комунистическите партии и Атака търсят причините за сегашното състояние в отдалечаването от Русия и налагането на капитализма. На този фон заявката на ББЦ за нова интерпретация на „Арията на клеветата” изглежда почти на мястото си в една кампания, пропита с популизъм, некомпетентност и политически инфантилизъм. Единствената тема, която успява да обедини огромното мнозинство от кандидатите за властта, е противопоставянето срещу Президента и атаките срещу служебното правителство. При липсата на смислен политически дебат атаките срещу служебния кабинет остават единственият шанс за провеждането на каквато и да било кампания. Подобно на отношението към КТБ, и тук има негласен сговор за блокиране на възможността истината да придобие публичност. Ако служебното правителство успее да представи на българските граждани достоверната картина на истинското състояние на България, това би променило съществено шансовете на част от партиите за достъп до властта. Но именно в това е българския публичен интерес – да знаем какво е състоянието на страната, преди да изберем кой да я управлява от наше име. Всички разбират добре, че всекидневната сигурност на живота ни е въпрос на късмет, а не на цялостни и последователни усилия. Няма съществено значение дали става въпрос за наводнения или за свлачища – реакциите и последствията са едни и същи. Причината не е (и никога не е била!) само в липсата на пари. Точно обратното – липсата на компетентност, на организация и контрол, на професионализъм и отговорност струват най-скъпо. Пари има – проблемът е в липсата на воля и компетентност те да бъдат инвестирани там, където биха могли да увеличат националното благосъстояние. Не трябва да губим представа къде точно се намираме. Ние сме на запад от Русия и Турция; по-напред от Западните Балкани; на север от Арабския свят и встрани от страните, на които искаме да приличаме; опасно напред сред списъка на страните, превзети от корупция и значително по-назад сред държавите, за които качеството на човешкия живот е единственият валиден критерий за успех. Все още сме на юг и все повече на изток спрямо страните от Вишеградската четворка и изглеждаме все по-близко до страните от някогашното пост-съветско пространство. Изоставаме с повече от седем години спрямо онези, заедно с които започнахме промените, но запазваме шансовете си за участие в следваща квалификационна обиколка. Ние сме онова, което избираме. Можем до безкрай да се самозалъгваме и да оправдаваме онова, което ни се случва чрез „съдбата”, малцинствата, мнозинството, международното положение или „системата”, но именно нашите избори определят посоката, в която се движим. Много по-рядко отколкото си мислим, можем да попаднем в ситуация без избор. Дори и тогава липсата на видим избор е резултат от предишните ни избори. Заради всичко това - изберете себе си на парламентарните избори!

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_390519.html

Свързани новини: