Борисов и БСП ще спасяват България с изкуствено душене

„Забраних на моите да ръкопляскат” е според мен открояващата се фраза след вчерашните парламентарни избори. Един е Борисов и Борисов е неговият пророк. И само той може да си позволи подобна унизителна за (верно)поданиците си заповед. Борисов по традиция забранява или позволява на своите какво да говорят, а те по традиция се съгласяват. Така бе учредена ГЕРБ, партията на съгласието между заповядващия вожд и съгласяващите се да му се подчиняват безпрекословно негови поданици.

Учредена бе на 3 декември 2006 г. в режим на изрична забрана от страна на Борисов към хилядите учредители в най-голямата (по онова време) зала в България да говорят (т.е. да „злословят”) за президента Георги Първанов. И нито един от онези няколко хиляди учредители не се обиди и не си тръгна.

Какво още забранява днес човекът, който може да си позволи да води като стадо толкова много съгласни да го следват послушно граждани за европейско развитие на България?

Отговорът е очевиден: той ги „тества” („обичам” тази дума в този контекст заради близостта й с названието на една част човешкото тяло, свързана с възпроизводството ни). Тества ги често и установява винаги, че са му все така послушни. Поради което може да си позволи ВСИЧКО!

Борисов обича всичко да зависи от него и онези, които му оспорват това мутренско право на грубата сила не виреят в неговата периферия. Въоръжен с послушанието на своите, Борисов иска всичко или нищо.

Борисов „тества” правилото си „всичко или нищо”, бягайки от властта на 21 февруари 2013 г. . Тогава изненада дори най-близките си хора в партията. Проверката му за всепозволеност продължи след това, когато избяга и от отговорността за съставяне на кабинет, преценявайки, че така му е по-изгодно. И отново нямаше бунт на неговия кораб, на който капитанът не търпи възражения и чужди мнения, поради което на палубата и в трюма се возят само съгласните с вожда.

Обикновено на това му се казва „лоялност”- чудя се дали не идва от думата лой, т.е. от мазненето като основна ценност в задържането на един плавателен съд на вълните на целесъобразността в политиката, схващана като трапеза, на която порциите се разпределят от господаря.

Борисов се е убедил, че може да си позволи буквално всичко и това да не се отрази на подкрепата на т.н. твърдо ядро избиратели досега. Може да бяга от пленарната зала, от предизборен дебат, от пресконференциите след изборите, но не може да избяга от своето его, което му диктува следващия ход.

Какъв ли ще е той, тръпне в догадки България и онази част от света, на която по служебна линия й е нужно да се занимава с положението в България?
Кое му е най-изгодно днес?

Авторът на тези редове, който не веднъж си е навличал истеричния гняв на Борисов заради непослушанието си като коментатор, дръзнал да го критикува, не е написал 479 страници в книгата „Премиер на РъБъ” (2013 г.), за да се откаже толкова лесно от опит за продължаваща диагноза на „явлението Борисов”.

Развитието на диагнозата всъщност показва чрез готовността на достатъчно много хора да следват егоцентрика Борисов, че всъщност става дума за диагноза на българското общество, болно от липса на самочувствие, делегиращо комплекса си за малоценност като депозит в банката „Борисов”, с чиито лихви той се разпорежда еднолично.

Истината е, че като изпечен лицемер Борисов не се отличава много в този смисъл от повечето други лицемери в политиката у нас. Но е напипал печелившото махленско поведение на непукист (спрямо последиците от собствените си действия и бездействия), който успешно внушава лъжата колко много му пука за другите- включително за същите, на които обича да забранява каквото му хрумне.

Дори и долнопробните му копия, като Бареков и Сидеров, не си ...

Свързани новини: