Обичаш ли нещо, трябва да го имаш

10/19/14 07:24
(http://www.klassa.bg/)

Обичаш ли нещо, трябва да го имаш

Това е той:

Никола Манев е роден на 28 август 1940 г. в Пазарджик, но детството му е свързано с Чирпан

Завършва Академията за изящни изкуства в Париж в класа на проф. Морис Брианшон

От 50 години живее и работи във Франция

От 2000 г. насам всяка година провежда фестивал на изкуствата в къщата си в Чирпан

Когато е на седемнайсет, продава първата си картина. Пласира я в някогашната шкембеджийница „Дамарче” срещу Съдебната палата. „Помня много точно. Имах една картина, рисувана в Рилския манастир при минус 16 градуса. Беше зимен пейзаж. Рисувах една от поляните близо до самия манастир със замръзнали пръсти, изобщо героизъм! Та тая картина беше в мен и я продадох на един местен пияница за кутия цигари „Бузлуджа”. Те бяха в розов пакет”, връща лентата художникът.

Г-н Манев, това лято кръстосахте България с изложби в Полски Тръмбеш, Балчик, Орешак, Сливен, Варна, Пазарджик, Благоевград. Каква е рекапитулацията кризата отрази ли се на търсенето на изкуството ви?

Криза има, но за мен всяка изложба беше празник, срещнах всякакви хора, завързах нови приятелства. Останах изумен от Полски Тръмбеш! Толкова хора на моя изложба не бях виждал! Имах чувството, че се е стекъл цял стадион и все елегантни хора! Не бях ходил досега там, а осъществих най-ефикасната и оригинална експозиция беше в Историческия музей на града, който е много добре уреден. След тази изложба открих друга в Американския университет в Благоевград. Приеха ме радушно, чувствах се като Ален Делон с толкова камери наоколо. След това направих празника в Чирпан, който стана традиция, знаете. Тази година почетохме Яворов и специален гост беше Йорданка Кузманова, която рецитира негови стихове. Деси Добрева пък пя и поведе хорото, на което се хвана целият град. Морално удовлетворение ми носи това, че внасям оптимизъм в душите на хората. Но вече е време да се прибера в ателието и да концентрирам енергията си в работа.

В празника има оптимизъм, как обаче върви делникът на хората в провинцията?

Не е тайна, че положението е отчайващо веднага се познава в кой град няма работа. Там няма движение, затварят се фабрики…И когато в такова място се направи изложба, това е светъл момент! Виждаш как хората имат нужда от него и го търсят сред цялата тая сивота. През цялата година те говорят за криза, безработица, за глад и туршия, за наводнения, трагедии, жертви и изведнъж, когато дойдат хора на изкуството, им връщат вярата в себе си. Трябва да си опазим чувството на оптимизъм, аз поне го правя.

Вие обаче „отглеждате” оптимизма си и на френска територия, защото половин година живеете в Париж и нямате проблемите на българския пенсионер…

Давам си сметка, че много хора разсъждават така, но и във Франция нещата не са по мед и масло. И там всеки ден е борба и аз не съм седнал да почивам, отпуснат на някой люлеещ се стол. Изкарвам прехраната си с трите си пръста, с които рисувам. Работя здраво! А оптимизма си поддържам с пътувания, с красиви пейзажи природата ми е винаги в подсъзнанието и влиза в платната ми. Покрай изложбата ми в Благоевград ходих до Рилския манастир – припомних си времето, когато като ученик в Художествената гимназия съм рисувал там в най-големия студ. Много ме промени това пътуване и мисля за такива неща, вместо да задълбавам в негативни проблеми.

Рисували ли сте картина под впечатление на нещастие?

Да. След онова земетресение и цунами в Япония, когато гръмна атомната централа и загинаха хиляди. Спомням си кадрите по телевизията, беше ужасно… Тогава направих една картина „Разкъсаната планета” представлява огромна планета, разкъсана на парчета. Разядена отвътре… Обикновено творбите ми не са под влияние на негативни събития, а обратното на слънчеви моменти, на топлите неща, които излизат от природата. Подсъзнанието обаче винаги работи, ние имаме антени към света и малко или много отразяваме това, което става около нас. Човекът на изкуството писател, актьор или художник не може да бъде безучастен. В този конкретен случай усетих нещата лично, защото съм ходил в Япония. Имам една клиентка директор е на етнографския музей в Осака, който е най-големият в света, и с тази картина бях съпричастен към нея. Макар да имаше доста негативна енергия, въпреки всичко в картината има някаква светлина. Сякаш надеждата излиза, поема нагоре.

Имате приятелства в най-различни среди. Къде „виреят” най-много ценители?

Трудно може да се каже, защото често където най-много очакваш не се получава. Знаеш го българския манталитет: „Той е богат, той е милионер, ще купи”. Нищо общо няма. Много хора, които изглеждат състоятелни просто нямат интерес. Други пък имат интерес, но нямат възможност. Винаги обаче има възможност за комбинация и ако някой е заинтересован да се сдобие с творбата. Обръщам повече внимание на тези хора. Моята теория е, че обичаш ли нещо, трябва да го имаш било картина, било жена. Най-различни случаи съм имал. Ето, преди месец и нещо на изложбата ми в Двореца в Балчик са дошли мъж и жена. Харесали са картината, платили са и са си заминали. Нито те ме познават, нито аз тях. Това е най-хубавото , когато някой купи, защото харесва, а не от снобизъм. В такива моменти човек се чувства полезен, удовлетворен, че е харесван. Че искат да живеят с нещо, което е излязло от него, че дава надежда.

Вашият приятел Андрей Лекарски, с когото години наред сте делили ателие в Париж, казва, че изкуството е стока. Съгласен ли сте с него?

Малко грубо е казано, но има истина в тези думи, защото търговците превръщат изкуството в стока. Това е техният език, там няма чувства. Особено когато става дума за големите търговци на скъпи картини. Присъствал съм на продажба на картина на Марк Шагал цената беше от порядъка на 4-5 милиона. Търговецът я произнасяше така сякаш е пет лева. Артистът си няма понятие от тези неща, неговата работа е да рисува. Ван Гог през живота си не е продал и една картина, а сега струват милиони. И друг път съм казвал, че тази работа да създаваш чувство за инвестиция, се породи от нашия приятел Пикасо че една драскулка от автор е равна на кюлчета злато.

Художникът не може да установи колко струва творбата му, това го правят търговците и те слагат каквито си искат цени. Но не се оплаквам и в изкуството е като в любовта на приливи и отливи. Аз, откакто се помня, живея от тези три пръста, с които държа четката. И зависи от периода може да ядеш сиренце, а може и хайвер.

Прочети цялата новина http://www.klassa.bg/News/Read/article/246052_%D0%9E%D0%B1%D0%B8%D1%87%D0%B0%D1%88+%D0%BB%D0%B8+%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%BE%2C+%D1%82%D1%80%D1%8F%D0%B1%D0%B2%D0%B0+%D0%B4%D0%B0+%D0%B3%D0%BE+%D0%B8%D0%BC%D0%B0%D1%88

Публикувана на 10/19/14 07:24 http://www.klassa.bg/News/Read/article/246052_%D0%9E%D0%B1%D0%B8%D1%87%D0%B0%D1%88+%D0%BB%D0%B8+%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%BE%2C+%D1%82%D1%80%D1%8F%D0%B1%D0%B2%D0%B0+%D0%B4%D0%B0+%D0%B3%D0%BE+%D0%B8%D0%BC%D0%B0%D1%88