Моята истина за „800-те дни“

На 8 юни, по време на предизборната кампания, в една своя реч използвах формулировка, заради която впоследствие си навлякох толкова упреци, че държа сега да обясня своята позиция. „След 800 дни вашият живот ще се подобри…“ С този силен образ исках да дам знак за нов импулс. Смятах, че моето избиране ще предизвика прилив от народна енергия.

Майка ми, която идеализираше всичко, свързано с България, като се почне с образа на баща ми, ми втълпяваше мисълта, че ние, българите, сме най-работливите и най-честните. Този стереотип, разбира се, беше далече от реалността – това си беше чист шаблон, защото за половин век тоталитарната система бе унищожила всякаква индивидуална инициатива. А аз не бях осъзнал до каква степен…

Формулата за „800-те дни“ трябваше да бъде силна, за да подтикне икономическото развитие. Бях я заимствал от един икономически трактат, в който се казваше, че когато едно предприятие изпадне в затруднение, е необходима една година за вглеждане назад, след това една година за възстановяване, а после още стотина дни, за да се видят първите резултати.

Излагайки този си подход, разбира се, не исках да кажа, че гледам на България като на частно предприятие! А тъкмо в това бях грубо и глупаво упрекван. Може би защото аз самият идвах от частния сектор и никога не съм имал работа с държавната администрация, се изразих по този начин.

Друг пример за добре стъкмена клевета: подиграваха ми се затова, че съм казал, че трябва да си сменим „чипа“, в смисъл, че трябва да настъпят дълбоки промени в нашия манталитет. Критикуван бях, че съм използвал образ от света на информатиката, който тогава не беше разбран, а десетина години по-късно той влезе в ежедневния език и днес служи да подчертае нуждата от промяна. И това е доказателство, че съм бил прав…

На по-повърхностно ниво бях обвиняван, че съм бил непоправим комарджия и че съм пропилял предполагаемото си богатство в игралните зали. Всъщност ми се е случило само три пъти в живота да вляза в казино. Първият път беше в Монако – тогава бях на 20 години; влязох в 10 часа сутринта с един адютант на принц Рение, за да видя какво представлява казино „Париж“.

Вторият път беше в Насау, на Бахамските острови – бях поканен от собственика на казиното да разгледам новото му обзавеждане. И последният път се случи през 90-те години в един хотел в Маракеш, където бяхме поканени на коктейл. И в нито едно от тези казина не съм играл. Та аз изпитвам истински ужас от хазартните игри!

Навярно някои са целели да ме очернят чрез тези намеци, тъй като София бе станала, противно на моите очаквания, регионална столица на хазарта. Опасявам се, че много от тези заведения имат и други, скрити дейности и че по този начин моите клеветници всъщност признаваха част от собствените си фантазии.

По-късно, през първите ми седмици като министър-председател, имах усещането, че се сблъсквам със стена – толкова различни бяха управленските механизми от представата, която имах за тях дотогава. Всеки път, когато предложех нов подход за действие, нова идея или просто реорганизация на службите, първата реакция неизбежно беше: „Това не е възможно!“

Удивен бях от липсата на инициатива, и то на всички административни равнища. Всички по навик приемаха нарежданията и ги изпълняваха, изпитвайки болезнен страх да поемат и най-малката отговорност. „Всички сме равни, но аз съм по-равен от теб“ – така се говореше при комунистите. И оттогава е останало едно дълбоко негативно изкривяване.

Онзи, който се е издигнал, съсредоточава в себе си много озлобление. Йерархията обаче се зачита, защото тя всява страх. Когато възникне някакъв проблем, все още се казва: „Това зависи от горе!“, и не се поема никаква отговорност. ...

Свързани новини: